Илия Илиев

Понякога ти се иска да се отърсиш от тревожните мисли на ежедневието. И това го прави всеки. Но по различен начин. Сигурно вече се досещате какъв е нашият отговор. Да, природата! Зарееш се в нея, без път и пътека, и времето спира.

През декември гората мълчи. Дърветата край тебе са като мъдро притихнали старци на припек. Само нейде се чува кълвач да ги чопли. Тишината те приласкава, избистря погледа ти. Усещаш съзнанието си като изпран чаршаф, проснат на слънце. И се страхуваш да не би да помръднеш и да развалиш магията.

Така могат да минат и часове. Докато нещо не те извади от унеса. Този път „нещото” бе малко пухкаво и любопитно животинче. Без да я усетя, катеричката бе дошла толкова близо до мене, че и тя самата се учуди на смелостта си. Стъписа се за миг, но после, от дърво на дърво, бързо и с големи скокове се отдалечи в гората.

След почти пет-часовия преход в снега, бях седнал да си отдъхна на повалено от бурята дърво. Пусията беше добра и не мислех да напускам удобното си място, докато не се появят гоначите.

Още заранта пресякохме следите на два глигана. Бяха минали оттук по размекнатия сняг от предната вечер. През нощта стъпките на животните бяха замръзнали. Това означаваше, че вчера са прекарали деня някъде наблизо и ние се надявахме да не са отишли далече.

Животните бяха поели напреко през гората към билото. Наложи се по обходни пътеки да заобиколим върха от двете му страни, за да разберем дали прасетата са останали в баира.

На петстотин метра под върха отново пресякохме следите им. По рохкавия сняг си личеше, че дирите вече бяха от тази сутрин. Водеха ни на север. Кучетата подушваха следата и се дърпаха на поводите си, но беше още рано да ги пускаме.

Трябваше да заобиколим и съседния баир. Но преди това, долу, в подножието му, се спряхме да отдъхнем на завет.

Възбуден от доловената дивечова миризма, Вихър радостно скимтеше. Преди отново да тръгне по следите, кучето с видимо удоволствие се отъркаля по гръб в снега. А това, от по-стари ловци го зная, ни предвещаваше успешен лов.

Отпочинали, поехме през снега. За съжаление надеждата ни, че прасетата са останали да денуват по южните склонове на втория баир, не се оправдаха. Оставаше ни още един, последен преход и прасетата щяха да напуснат невредими границите на ловното ни поле.

Този път променихме тактиката. Трима избързаха напред, за да завардим пусиите си по границата на ловното поле, а водачите на кучетата трябваше да ни изчакат и тогава да пуснат песовете.

Седнал на припек, вече ме унасяше дрямка, когато до мен достигна далечният лай на кучетата. Лаят се усилваше, но после гласовете на кучетата заглъхнаха и отново се завърнаха към отсрещното било. Рекох си: въртят го - чакал ще е!

Гората отново притихна. А и аз вече бях само слух и зрение. Но въпреки това животните ме изненадаха. В мекия сняг не бях чул приближаването на прасетата. Чак когато черните им сенки се изнизаха покрай скалата на 30-40 метра пред мен, едва тогава ги забелязах. Веднага усетиха присъствието ми и те - вятърът духаше откъм гърба ми.

За миг се спряха като вкаменени. Приличаха ми на разпиляни отломъци от близката скала. Личеше си намерението им да сменят посоката на своя бяг. Четирите животни усещаха опасността, но изглежда все още не бяха ме забелязали, защото поеха към мен.

Но вече и аз бях на крака и готов за стрелба. Прицелих се в първото и натиснах спусъка. Бях сигурен, че ще го уцеля, но за моя изненада то си замина незасегнато от изстрела.

Бързо и с още по-голямо внимание се прицелих и стрелях по второто. Прасето зарови зурла в снега и притихна. Бях го уцелил зад плешката.

След малко по следата дойде и Вихър, но само подуши простреляния дивеч и продължи след останалите прасета.

Побързах да отида до мястото, където бях стрелял първия път. Сигурен, че поне съм ранил прасето, очаквах да видя кръв по снега.

Но по следите на глигана нямаше и капчица кръв. Вече си мислех, че причината е в заряда, когато погледът ми попадна на наранено от изстрела дърво. Дъбичка, дебела колкото кюнец на печка, бе спряла осем от десетте сачми на първия ми изстрел.

Чули стрелбата, колегите веднага дойдоха. Извлякохме убитото прасе от гората и запалихме огъня. Около него се събраха и останалите. На всеки му се искаше по-бързо да разбере сполучливи ли са били изстрелите и колко от тях.

Че то беше ръкостискане, че то бяха поздравления. Е, имаше и подмятания, за които сега не ми се разказва. Но да си призная най-много ме впечатлиха тогава потупванията по рамото на моя по-възрастен приятел, придружени от поднесена манерка с младо вино.