Кънчо Великов

Сто петдесет и една години са само миг от човешката история. Но за нас, българите, какъв миг са те?!

Преди 151 години, на 7 юли 1868-а , в лозята на родното ми село Караисен проехтяват изстрели - предвестници на българската свобода, жадувана през дългото петвековно робуване.

Първата пушка, събудила заспалия роб, пукнала именно тук. Обединените чети на Хаджи Димитър и Стефан Караджа водят първото си сражение с турците. Стара народна песен нарежда:

Те през Караисен минаха,
шестима души оставиха
за спомен на България
и на туй село голямо.

Сто двадесет и осем мъже тръгват на своето вечно пътуване към Свободата. За шестима от тях пътят се оказва трагично кратък - от Вардим до Караисен. Между първите жертви е едно двайсетгодишно момче, най-младият четник - Александър Василев.

Роденият в Плоещ син на изселници от гр. Сливен, когато за първи път вижда земята на дедите си, възкликва: “Това ли е България? Колко хубаво било моето отечество!” Освен революционер, момъкът бил талантлив и многообещаващ поет.

В своя вестник “Знаме” гениалният поет и революционер Христо Ботев през 1875 година пише: “Тия, които дадоха четите на 1867 година и които напоиха с кръвта си караисенските полета в 1868 година - само те не измениха на своите убеждения и тяхното знаме не избеля от дъждове и ветрове…”

Толкова години от тогава. Но и днес този подвиг трябва да буди заспалите ни съвести. Та нали те, загиналите, са тръгнали да пролеят кръвта си с вярата, че ще вдигнат роба на борба. Но ние наистина ли сме свободни, или продължаваме да спим своя примиренчески сън? Защо днес, въпреки модерния ни бит, халът на обикновения българин е все така тежък? Остава да ни крепи надеждата и вярата в бъдещите българи. Дано те се окажат по-събудени от нас и да се посветят с думи и дела на утрешния ден на България!