Георги Майоров

Най-ясно се пише когато не бързаш за никъде - нито за представяне на книга, нито за изпълнение на поръчка.

Споменавам това, защото без никакъв повод разглеждам творчеството на Тодор Коруев. Е, като няма повод, какво ме води? - ще попита някой. Отговорът е еднопосочен: защото не можеше да не ме осени творчеството на този оригинален журналист и писател от Родопите. А с него и на мен става широко на душата.

И веднага подчертавам: Тодор Коруев още от дете е журналист и писател. От малък бяга по дължимото за семейството. Взема ,,интервюта” от говеда, овце и коне, от родители и деди, от жарки майстори на приказки край огнени чевермета, от мандри, сирене и кашкавал, от дуслук и хайдутлук.

И оседлава думи с ездитен чар. Възседнеш ли ги и ти полетяваш с тях. Но трябва здраво да се държиш за самара, защото те шмугва в приказен животописан свят. Та и до днес е барометър на времето и героите му.

Като на всеки родопчанин и животът и творчеството на Тодор Коруев преминава през нозе, ръце и чак накрая през главата. Ще кажете: каква е тази непозната еволюционна формула? Напротив! Тя е истинска, българска и най-много родопска. Дори по епруветъчния шаблон, че количествените натрупвания водели до качествени изменения. Но зависи у кого се натрупват.

Неговите натрупвания и до днес препускат през барчинки и долчинки, пририпкат потоци, изкачват върхове. Въоръжен като рицар. В ръка гега, на рамо коса, в паласката брус за източване на перото.

И след като е преминал през волно детство на широк простор, през взиране в духа на минало и настояще, през опита на родители и деди, през сеитба, коситба, жътва и харман, и след събиране на дърва за зимата, човекът потъва в ,,кьовна могла” - накъде? Всеки според своето, по свой път.

В тази истинска калилка перото му съзрява и узрява, като, кое как става, сам обяснява в интервю на Лиляна Фероли: ,,Да легнеш и да не заспиш, да чакаш и да не дочакаш, да сториш нещо и да не ти го бендисат”. Ето как камшикът на живота го шиба. Усещате ли ударите? Минеш ли през такъв морален дарак, можеш и писател да станеш.

И Тодор Коруев оседлава журналистика и оригинално писателство, на които здраво държи юздите.

Тази троякост, обаче, комай не е формула само за неговия живот и творчество. Тя третира всички творци. И той води думите спокойно и гордо. Няма никакво затруднение, не търси думите. Те са влезли в него през всичките му сетива. И са верни, точни, устойчиви, народоречни, чувствени и близки и читателите ги ,,бендисват”.

Харесвам ги и аз. Затуй споделям тези редове. Дори авторът им се учудва: ,,Сам не знам как омесих в едно тесто митология и история, етнография и фолклор, народопсихология и мемоаристика, художествена литература и журналистика”. А отговорът е философски прост: ,,Колибарството, овчарската самота и уединението развиват аналитичната способност”.

Това е прозорливост в дълбочина на живота и света. Животът-епос ражда проницателност и творчески усет. Остава само някое непредубедено око да забележи дарбата му. И особено навреме да стане това. Такъв накратко е генезисът в творческото развитие на оригиналния летописец Тодор Коруев.

Езикът му е сочен и точен, наострен с бруса на времето. А този брус му позволява да прави отлика между ,,разбойник” и ,,хайдутин”. В други нощви пък омесва представата на родопци за хайта, панта и комита.

Изтърсва наслоения паспал от мрачни години, въздава товар на разбойническите орди на Токаджика-Еминджика и други мародери, и отдава възхвала на хайдутите като Делю войвода, Момчил юнак и още плеада обикновени родопски юнаци. Едните въззели се за грабеж и насилия над беззащитното население и другите - в защита на мирните хора.

Тодор Коруев не случайно е самобитен автор. Защото се самобие с проблемните теми, над които се нагърбва да разчесва вълнясали истории, да разплита възли, да съшива и разделя съдби. И го прави с най-мирното оръжие - перото. Събрало удивление по растеж и сбъдване на растежа.

Изпърхал от сипеите на Източните Родопи, той не можеше да бъде безразличен - да не пребърка тъмните страници от миналото и да подмине съсипията на днешния ден. Така нареди заветните книги ,,Момчилград. Летописи”, ,,Овньо льо, вакал, каматан”, ,,Животописи” и ,,Още животописи”.

В животописите уж е само колумнист в ,,Дума”, а вгражда в паметта ни колони от настоящия разграден и безотговорен свят. Със сърце на журналист - от всичко да се тревожи, и дарба на писател - да поднася мътното всекидневие ясно, оригинално и достоверно.

Не по-малки са и колоните от книгите ,,Горещи думи” (в два тома) и литературната анкета за Тодор Генов - един неразклатен от времето стожер в българската журналистика.

Анкетите на Тодор Коруев не са въпросник по познатата ни матрица. Той е съпреживял творчеството и делото на стотиците творци на словото, четката, маската и от други сфери на съзиданието им, за да може да разговаря като равен с тях в общ план, и с всеки поотделно, според неговото амплоа на творец.

Така тежко пристъпва и към коментарите за книги.

Историческата истина в изследването ,,Родопските помаци” от акад. Михаил Арнаудов, Тодор Коруев заковава категорично като непоклатима истина. Подобно на академика и той си служи с аргументите на истината за ,,прекръстването” и ,,разкръстването”, а на ,,възродителния процес” е жив свидетел.

Тази виеща се цял век спирала определя достоверно като очевидец: ,,От притискане до стената и разправа със сила до кокетиране и притворна ласка”, правени ,,понякога с късогледството си, с безтактичността си и дори с безпросветността си сме бъркали грубо в душите на своите събратя, с които сме сукали от една и съща майчина гръд, говорим един език, пеем едни песни”. Заявява го кротко и благо, за да разберем искреното му съпреживяване на тези исторически тъжни събития.

В противовес на тази му позиция, той остро откроява това, ,,което надроби демокрацията за нула време…От Родопа планина направи разграден двор, в който шетат емисари - чалмалии, воини на исляма - фундаменталисти”, които ,,научно” твърдят, че ,,народността не струва пукнат грош, че ,,правата вяра” е която омесва в едно тесто всички човеци, вярващи в Аллаха от Турция до Босна та чак до Китай”.

И как ,,се наплодиха у нас теориите за ,,родопските турци”, както наричат помаците, и още по-вероломните идеи за ,,куманските турци”, които внушават, че българите-мохамедани били древно тюркско племе, загубило майчиния си език, тъй като е било асимилирано от българите”. (Жалко, че не сме „асимилирали” и чугунените глави на тези емисари, отлети в неприятелски калъпи. Тогава нямаше да наливат крастави идеи в каци без дъно.)

С всичката тая дандания ,,в демократична и свободна България се допуска обезбългаряване, отродяване, дори направо казано, турцизиране”

,,Върхът на демократичните своеволия - коментира критикът Коруев - е опитът да се наложи мнението, че у нас съществува ,,помашки етнос”, ,,помашко малцинство”, ,,помашка партия”. И ,,ДПС, като етнорелигиозна партия, се възползва от религиозните чувства на българите мохамедани и се опитва да изгради у тях турско самосъзнание”.

Така поречието на река Места изведнъж се залеси с ,,28,000 българи с мохамеданска вяра” като турски фиданки. А знаем добре, че ,,до 1989 г. там нямаше нито един”.

Затова отправя апел към нашите политици да прочетат поне някой ред от студията на Михаил Арнаудов, че дано ,,да се събуди у тях поне мъничко чувство за национална отговорност, възрожденски дух и човешко съчувствие”.

Пряко насосвам и коментарът на Тодор Коруев за книгата на Стоян Райчевски ,,Живи народни старини”. Откроява нейната голяма познавателна стойност за ,,Душевността и народопсихологията на това родолюбиво, кротко и с голяма нравствена сила българско население, преживяло в последните няколко века най-големите драми на Югоизточна Европа и успяло въпреки това да съхрани духовното наследство на дедите си”. Тук е излишно да добавям друго.

Както виждам, Тодор Коруев с ноги, роки и глава е не само обигран журналист, но и безупречен публицист, есеист, белетрист и критик, с верен барометър за налягането в духовната сфера, на времето и литературата от натура.

И неговата жалба ,,по славното ни минало не е песимистична”, защото духът на българското минало още е жив. И настоява да не се забравя.

Словото на Тодор Коруев е родово стъжено и родово магьосано. Езикът му е благ, не е остро критичен. Дори където е трябвало, пак е равен и строго доказателствен. А това прави неговото творчество с висока стойност за ценителите на истината.