Лияна Фероли

Често се питам, дали творецът предварително замисля до най-малката подробност как ще изглежда даден негов стих, разказ, приказка… И дали това не превръща занятието му в занаят, пък бил той и душевен. Много е сложно, защото в него не би трябвало да има канони, правила…

Но вече съм по-склонна да смятам, че самият той не съзнава напълно как и какво е транслирал дошлото отнякъде… Обикновено го усеща по-късно, или някой му помага за това, и се чуди дали той го е изрекъл и записал. Но ако стига до там с ума си, това не е той, само душата може да го отведе по нейния си път дотам.

Та, така си мисля, се е случило и с новата малка по обем книжка за деца на поетесата и детска писателка Мария Маринова/30 стр., 7 приказки/, но много феерично-витална и раздвижена в постигнатото хармонично единство между текст и илюстрации /дело на художничката Любов Тотева/ „Приказки. Приключения на сезоните”.

А най-вероятно това е породено и от единството между много важните смислови акценти и динамичната фабула в нея.

Историите в книжката първо започват с приключенията на дъщерите на Дъждовната кралица - Дъждовните принцеси, които в очакване на чудото, се превръщат в пухкави бели снежинки и отиват да лудеят и да се веселят на снежен бал.

После преминават през тези на капризната кралска дъщеря Зимушка, през засрамения от поразиите си Студ, през любопитното Зимно вятърче, палавото вятърче Духльо, отбягвано от горските животни, заради лудориите му, но отново ставащо добро, когато получава опрощение за тях. Дори помага със свирнята си на едно листенце да стане балерина.

Още много, незабелязвани от възрастните, сезонни персонажи в книгата, се забавляват, лудеят, често и пакостят, но както е много естествено, се и променят към добро, когато са разбирани, обгрижвани, когато им се прощава…

Така, в тези, наглед най-обикновени, но много поетично-четивни, приказки фино, деликатно, с кадифено-нежен усет, се повдига въпросът за, за т.н. свободен избор, за морала, за мярата на хармонията. Изобщо, за цялостното и много отговорно възпитание на подрастващите.

И този въпрос, през симпатичните, буйни и пълни с енергия мъници, обитаващи различните сезони, не е наложен директно, а с метафористичното подсещане и то - с възможно най-достъпния за децата език.

Този индиректен намек ни припомня, /за кой ли път?/, за криворазбраната ни любов към нашите деца и внуци. За нашата всепозволеност от обич, която неизбежно един ден прераства в много груби грешки, често и непоправими.

Но пък, от друга страна, с грубото налагане на строги възпитателни права може да се стигне и до още по-големи сътресения - психичните.

Ето защо е толкова важно пишещият за деца да е разпознаваем с духовната си чистота, с правилното си отношение към детския свят.

Нещо повече - самите приказчици трябва да са като децата, влизащи смирено-извисено в светая светих на най-крехката и уязвима душевност.

Тоест, да пишат с душите си за едни други души, силно възприемчиви за учене на правилните и любящи уроци.