Филип Марински

ОБЕЗЛЮДЯВАНЕ ПОД КАРЛЪК

Боже мой! Ах, каква синева!
Как до днес да не съм забелязал?!
На разсъмване става това:
син, денят през стъклото е влязъл.
Всъщност не! Той е още навън,
с поглед син само още наднича.
Идва тихо, а буди от сън
песента на възторжено птиче.
Откъм изток светлее вулкан
и звездите уплашени стинат.
Глас се чуе, обади се чан
под небе от изпрана коприна.
И на този вълшебен декор
става то, катадневното чудо.
Виж: на Слънчо под жаркия взор
сред тревите блестят изумруди.
Перелик примижава блажен
на лъчите под ласката нежна,
даже мъничко нещо смутен,
че е още със гуглата снежна.
От Зурлицкото грохот ечи.
Кротко в Стикъл комините пушат,
а свенливата Турла мълчи
и замислено гледа и слуша.
Знак й прави Солицкият връх,
стъпил здраво в черноци зелени.
Стара обич! Останал без дъх
е по нея, но… все разделени.
От високо поглежда към тях
достолепната Шилеста чука.
Тя познава любовния грях –
Перелик е на хвърлей оттука.
Но… в селцата под Карлък сега
малко хора денят ще погали.
И се питам с нескрита тъга:
докога ли така? Докога ли?