БЪЛГАРСКА НИВА
Из „Пантеон”
БЪЛГАРСКА НИВА
На тая нива имали е много жетви,
но огънят е бил единственият й жетвар.
Засявали във нея семена и клетви,
за да поникне гняв под живата й жар.
Копита и вериги тъпкали я в тъмнината,
орачи преоравали браздите във зори -
умеели да вярват и да виждат във борбата
под слънцето те дните си добри.
На тая нива имало е много жетви…
ОБРЕЧЕНОСТ
През сънищата и кръвта ми
разнася вятър тъмни пепелища.
Изгаря в мен земята и не може нищо
да ме спаси от вечните й рани.
И пламъците дълго, тежко светят
над църкви и над стонове посечени.
Вървят през паметта невидими, обречени
апостоли, войводи и поети.
БЪЛГАРИ 1876
С буйни коне и със биволи
бялото утро браздили,
песен засявали
в святата българска нива,
тежките угари
с мъка поили,
щом в тях
кръвта им изстивала.
Слънцето сълзите
дълго сушило
все по хармани
и жетви,
раждали
и на мъртвило
тихо изплаквали
своите клетви.
Страшни възкръсвали
под ятаган и отрова,
грабвали пушки,
забивали знаме
и от гнева им
над земята отново
вятър развявал
априлския пламък.
С буйни коне
и със биволи черни,
святи безбожници,
вдигнали глас срещу ада,
на свободата
останали верни
с едничка награда:
“Да каже нявга народа”.
БОЛКА
Вървят безоки Самуилови войници
в поречието тъмно през душата,
над тях кръжат измамените птици,
кръвта засъхнала проклина светлината.
И стъпват върху камъка нозете,
където кожата на змия още тръпне,
едно око за двеста скръбно свети
и мислите ми още по са скръбни.
Не могат сабя да въртят мъжете,
браздата буренясва от премала,
премятат сенки ветровете
върху еднооката надежда оцеляла.
И тя веригите на болките повежда
през цялата земя, през паметта ми.
Войници Самуилови,
простете, че под веждите
вместо очи видях аз страшно знаме!
САМУИЛ
Жестоко е в сърцето ми да гледат
очите на войници ослепени,
живях единствено с надежда за победа,
но тя не разцъфтя за мене.
Тежи ми този тъмен жребий:
на сляпо царство цар да бъда,
където светлината е погребана
и само аз на нея съм осъден.
ИВАЙЛО
На нищия ръката бях, която
въртеше меча на човешкия му гняв,
надежда станах му и знаех, че съм прав,
аз вярвах, че борбата ни е дело свято.
Но станах съдника на цяло царство,
дори във Търнов ме зовяха цар.
Ала властта е най-големия товар
от завист и коварства.
ИВАН ШИШМАН
Последен цар съм аз и зная,
че мрак след мен ще падне.
За смърт ще бродят ятагани гладни
и утрото ще дойде в някой век незнаен.
И времето ще ми отсъди
една печална слава и една утеха-песен.
И щом на свободата ни денят проблесне,
легенда знам животът ми ще бъде.
МЯРКА
Ако мярка потърсиш във своя живот
и искаш с дъха да усетиш, че имаш родина,
не трябва да правиш ни зло, ни добро,
но трябва Балкана веднъж да преминеш!
Да дишаш през вятъра и да усещаш как
във гърлото въздухът пада на тежки лавини
и тихо разбрал, че кръвта преминава във сняг,
да слезеш отвъд, преди мисълта да изстине!
Ако трябва да мериш
във миг кръстопътен докрай верността,
избирай най-святия път до бесилото
и нека след теб неразгадани неща
са твоята болка и твоята сила!
Ако светлината някой от теб изгребе
и изгрева с мършава подлост залости,
а на очите им трябва спокойно и синьо небе,
през вечната памет на времето
тръгвай все към Апостола!
ОЩЕ ЗА ВАПЦАРОВ
Теб те няма.
Просто си разстрелян.
Само твоята поезия е в нас.
Ала от семейната постеля
още ровят някои последния ти час.
Ровят във душата ти със грозни думи
и приписват ти какво ли не,
ала трябва ли
да се изправят пред куршума -
как омекват тънките им колене!
И не знаят те разстрел какво е,
макар да стрелят в теб
след твойта смърт,
в словесното им, в змийското усое
за сърцето няма път.
Няма идеали във душицата им тъмна -
как отишли биха на разстрел -
спят спокойно в нощите си,
до разсъмване
и кафето сутрин е едничката им цел.
Вяра те на никого не дават
и заветно не обичат чуждия живот.
Ех, поете, идеалите ли остаряват
или едрите звезди напразно светят
от вечерния небосвод?
ДВАЙСЕТИ ВЕК
Мой век, във твоята люлка сурова
светли надежди светът ни напразно люля,
мой век - музей на гробове,
ти в тъмнина и пожари със мене боля
за милиони мъже, във земята полегнали млади
и за децата ти с изпепелени души!
Злобно човекът зад телени страшни огради
себе си дълго затваря и безумно живота руши.
В теб той политна отвъд синевата,
в миг на безумие атомна гъба пося.
Мой век, видял, но не стигнал мечтата,
толкова болки по тебе висят.
Вместо листа по дървото ти старо
времето вее човешката скръб.
Бог ли чрез мене свойта присъда повтаря
или те нося самичък на гръб,
но аз те славя и тихо проклинам
и не защото във твоето царство живях,
а затова че години, безкрайни години
свойте копнежи по тебе изпях.
Носих те в най-сакровеното слово
и във безумни от ярост слова.
Мой век - моя люлка сурова,
аз ли теб, ти ли мен надживя?
НАРОДЕ!
Народе????
В. Левски
По земята ти скитат безродници
и хляба ти ръфат, и снагата народна,
а в душата духовните сводници
разюздено похот разхождат свободно.
Но си мълчиш ти, оглозган народе!…
В това безумно и страшно безвремие
гледаш виновно как болките бродят,
как всеки разбойник живота ти взема.
Някога от гняв ще проговориш ли,
за да изричаш присъда сурова,
тази стоглава ламя ще пребориш ли,
за да звънне за тебе похвалното слово?
Народе!
