ХВЪРЧИЛОТО
„Детето обича, който го обича.”
поговорка
Зареялото се в небесната синева хартиено хвърчило бе грабнало очите на учениците, разпилени по широкия двор на училището.
- Вижте ги! - сочеше ги през прозореца на кабинета си директорката Виолета Каменова на смутената млада учителка. - Вижте как заради няколко ваши немирници учениците от цялото училище закъсняват за час! Това е непростимо, особено за вас, млада и енергична учителка, със знания…
Учителката, девойка със сини очи и черна коса, която падаше на раменете й върху бялата блузка, наведе погледа си, една сълза надничаше зад ресниците й…
Сепна я отново властният тон на директорката, която я гледаше над очилата си:
- Влизайте в час и ми пратете вашият прословут Асен! Да го видя що за птичка е, та само неговият номер е в дневника ви! Вървете и внимавайте…
Сълзата капна от сините очи на учителката, но тя рязко се обърна… „Нима госпожа Каменова не е чувала за прословутите наставления - мислеше си постъпилата за първа година учителка, - че ако децата получават несправедливи упреци, се научават да презират, ако са заобиколени от враждебност, се научават да се бият, ако проявяваме към тях толерантност, се научават да бъдат търпеливи, ако получават признание, се научават да преследват целта си, ако живеят на спокойствие - постигат хармония на духа и т.н.?”
Тя вървеше, прегърнала дневника към гърдите си с дясната си ръка, и сълзите й се стичаха по бледото й лице…
След няколко минути пред дъбовото бюро на госпожа Каменова стоеше дребно момченце, едва прехвърлило десет години…
То огледа кабинета, спря поглед на големия кактус, след това се сепна от резеца на зелените й очи, потръпна и наведе глава…
- Е, какво ще те правим? Къде ходиш всеки първи час на целия месец март и от началото на април? Училищният правилник, както ти е известно, е фиксирал точно какво трябва да правим всеки час и минута… - и тя дълго говореше за задълженията и правата на всеки…
После, изглежда усети, че момченцето отдавна не я слуша, внезапно спря и се вгледа в него. Проследи погледа му и видя, че то се любуваше на картината на Шишкин „Мечта”, окачена на стената… В облеклото ли, в изражението ли, тя не можеше веднага да разбере, личеше, че това момче не е като другите…
Сети се! Та нали то беше от ония деца, които бяха родени в Майчин дом и бяха расли по разни пансиони… Имаше от тях двайсетина в училището… И, като погледна ласкаво момчето, заговори тихо:
- Е, ще ми кажеш ли къде ходиш всяка сутрин? Защо закъсняваш? - стана, извади от шкафа кутия шоколадови бонбони, подаде му и повтори въпроса си.
- До изгорялото дърво… Там, до блатото… - заговори момчето. - На него има щъркелово гнездо… И щъркелите си дойдоха! Там в хралупата съм скрил мартеницата, дето ми я даде новата учителка… Чакам щъркела! Да ми донесе нови обувки като на Борис от нашия клас… Вече много пъти ходя, но изглежда не са намерили…
Каменова го погледна като втрещена, опряла дръжчицата на очилата в устната си… Това момче доверяваше надеждите си на обгореното от мълния Самодивско дърво!
Там, където се бяха срещали преди двайсет години с нейния Валери! Там, където той й береше теменуги и веднъж една пчела полази пръста му, а тя изпищя от уплаха…
Там бе и последната им среща. И защо се разделиха? Защото той, дори на срещите си с нея, не преставаше да мисли за своите планери и чертежи… Често дори не я слушаше, гледаше я и не я виждаше…
И когато разбра, че заминава да учи за летец, една колежка й зададе рояк въпроси, пред които тя занемя… „Можеше ли да го дели с небесата? Как щеше всяка вечер да го чака във вечен страх? Какво ще стане с нея, ако…” И той си замина с една недоумяваща болка… След три години научи, че загинал при изпитателен полет…
В последното писмо до майка му бе писал, че се чувства безкрайно самотен, макар и да е първенец на училището…
Вероятно скръбта по Валери, когото не бе разбрала, втвърди сърцето й, не обърна очи към друг човек, а самата длъжност, с неизбежната дистанция към колегите, я направи коректен ръководител, изпълнителна и педантична до крайност.
- Е, какво, ще отидеш ли пак? - със задавен глас се взря в очите на момчето тя. - Нали не трябва да закъсняваш?… Ти вече си ги видял, а аз не съм ги забелязала…
- Охо-о, откога са дошли! Аз всеки ден ходя за подаръка, ама още не ми е дошъл редът… Другите момчета нали си имат бащи и майки, защо чакат на щъркела? Така и лани толкова чаках… Толкова чаках…
Влага замрежи очите на Каменова - та това дете си нямаше нийде никого… И чакаше, чакаше… да стане чудото с мартеницата, да умилостиви щъркелите… Тя излезе иззад бюрото, прегърна непохватно момчето и отрони шепот:
- Иди утре пак при дървото!… Може би тази година ще се сетят за тебе! - и добави, като видя недоверчивия му поглед: - Нали ще отидеш? А сега иди при другарчетата си…
Като остана сама, тя отвори прозореца и потърси с очи хартиеното хвърчило, но то бе отлетяло в безкрая…
