Георги Майоров

Все по-голямо внимание заслужават творците на перото, които са далече от шума на славата. Те идват на този свят внезапно рано ,,като стихотворение”, или закъсняват по стръмния път, защото рецитират живота и на тях ,,бог чете стиховете” им.

Така се появява и гласът на поета Иван Пенев от Враца - с ,,априлски смях” в класни стаи, че в млади умове да вплита красотата на българския език. Същевременно сред ,,отблясъци на чувства” се учи да гледа ,,през очите на душата”.

До първата си книга ,,Високо цвете” (1990) върви ,,земен и щастлив” със съдбовната промисъл, че в пътя му е вложен ,,божи смисъл”.

След половинвековен атеизъм, в последните тридесет години стигнахме до другата крайност - да търсим единствената опора в Бога. За твореца е нормално да има такива усещания, но за Иван Пенев олтарът е родното му село Ореш, Свищовско. Пред него рецитира високо: ,,Там и днес е моят земен храм. / И моята душа там скита още”.

Само където е родният му корен, там има пълното право до ден днешен честно да изповядва своя ,,дрипав спомен”.

В ранния му живот възторгът идва от устремената мисъл за строителството на новия живот и новия човек. След това светогледът му закономерно се променя. Заживява сред разрухата на Прехода. Страда.

И се въззема възторгът на страданието. Всецяло, неутешимо. Всред осиротели села и рухнала стопанска задруга, с бледи сенки на предци, които са отдали силите си за възхода на народ и родина, а сега и в отчаяно самотните черкви няма кой да влезе.

Тази нерадостна картина е следствие на сринатия дух и обезкриления път до степен, че ,,всички днеска сме еднакво мъртви”.

Иван Пенев тежко преживява ограбването на морала. Тези толкова мили за него устои в живота. Затова се моли за доброто на всички хора. Прави го в есента на възрастта, когато ,,оттича се реката на живота”.

Все по-ясно осъзнал, че смисълът на истинския живот е да творим добро. Този път следва неотстъпно. Личи в цялото му творчество. И дори сега, във Враца, в неговия ден сутрин ,,Пее славей, / зора подмладена зори - / над сърцето ми кръста на Ботев”. Защото се е научил ,,свободата до смърт да обича/м/”. За да има правото да пита: ,,Кой днес знамето вее / с балканския лъв? / Кой ръка мафиотска целува?”.

През първата половина на живота си той няма издадени книги. Тогава, според професията си на филолог, гради най-светлия дом в душите на младите - знанието. В това е неговото призвание и светла надежда.

От родното му място ,,в душата блика оня извор, / от който още пия доброта”. А този живот умира и няма да се върне. Никой не е загрижен за това. Не се вижда, че над този свят ,,блести огромен, / печален и самотен звезден кръст…”. В условията на разрухата после, страданието вече е катализаторът на неговото творчество. За да възвиси падението на духа.

Основна тема в поезията му става алчността, ненаситната паст на материалното скудоумие. Той не може да гледа как ,,Милиони умират с глад в очите си трескави, / а трезорите пълни: тъмен златен олтар”. За това падение няма съд, няма възмездие. И в неговата душа не може да има мир и смирение. Отправя апел: ,,Нека бъдем добри!”.

Но кой да чуе и воплите на поета. Надява се на някакво неминуемо преображение, но то все не идва. И е принуден на алчния свят да противопоставя и показва истината и висотата на простия човешки живот.

В кошмарния сън на раждащите се ,,нови хайдуци” не проклина молитвено, а жигосва ,,похвално”: ,,Слава на мутрите / за лимузините им бронирани! / И за опръсканите с кръв / недвижими имоти!…” Толкова актуално е словото му, откъдето и да го погледнем.

Единствено този възторжено яростен дух го крепи. Той не съхне и не вехне, защото е непримирим. А ,,примирената душа” е ,,най-уютното място за рани и спомени”. Лекува ги с възторжено творчество. Не понася поведението на някои млади хора, които ,,ни прекрачват като някоя / прочетена книга”.

Сред натрупаното народно мълчание, отстоява своето призвание: ,,Само поетът чува тътена / и кръстосва римите страшни”. Не се поддава на нелепи внушения на кого ,,къде свършва животът”.

Не се плаши от неизбежното, че следващото отронено листо може да бъде той. Понеже живее ангажирано и отговорно. Всеки ден и във всеки стих вгражда ,,една сълза от обич в изтичащото време”.

За него е достатъчна единствената награда - етичното напомняне, че ,,в тъмното” свети.

Най-ценна е моралната награда и възможността докрай да има божествен глас, гняв и ,,сладка рана / на кръста между болка и любов”.

Че нищо свято и родно не е предал, не е стъпил накриво. За да има от него достоен спомен: ,,Докато с дух зелен тревите вечни / в безименната пръст ни изравнят”.