Христо Черняев

През лятото на 1949 година Съюзът на българските писатели организира в старопланинското градче Своге 45-дневен курс за млади литературни творци.

Пристигахме направо от бригадирските обекти на Копринка и Димитровград, от строящите се далекопроводи и железопътни линии, от кооперативните поля, от университетските аудитории.

Всички носехме загара на горещото българско лято. Своге стана първата младежка литературна столица.

Нещо гордо имаше в съдбите ни.

Едни от нас вече бяха с пъстри биографии. Давид Овадия беше участвал (и не само той) в антифашистката борба и наскоро бе издал първата си стихосбирка „Партизански дневник”. Тук бяха Атанас Наковски, Борис Крумов, Васил Колевски, Василка Хинкова, Владимир Голев, Вътьо Раковски, споменатия Давид Овадия, Дешко Дешков, Димитър Ненчев, Димчо Маринов, Добри Жотев, Здравко Петров, Иван Димитров, Иван Радоев, Иван Рудников, Йордан Милтенов, Илиана Георгиева, Илия Димитров, Йордан Русков, Климент Цачев, Любен Станев, Людмила Исаева, Найден Вълчев, Никола Запрянов, Никола Тр. Николов, Николай Соколов, Николай Цонев, Орлин Орлинов, Петър Алипиев, Пламен Цонев, Росен Василев, Серафим Северняк, Слав Г. Караславов, Стаменка Христозова, Станка Пенчева, Стефан Поптонев, Стоян Етърски, Тоно Лазаров, Усин Керим, Христиана Василева, Христо Сантов, Христо Черняев, Цветан Цветанов, Цветан Росен.

Отговорник на литературния ни курс беше Яко Молхов.

Всеки ден имахме интересни занятия. Разговаряхме за художественото майсторство, четяхме творбите си и ги обсъждахме. Професор Георги Цанев ни говори за българската литература след Освобождението.

За изграждането на творческата личност и за творческия процес чухме спонтанно бликнали мисли от Орлин Василев. Ламар сладкодумно ни разказа за Гео Милев, а Христо Радевски - за Смирненски. Стоян Каролев сподели с нас размисли за изкуството и литературата.

Оживени разговори имахме с Никола Фурнаджиев, Георги Караславов, Младен Исаев, Борис Делчев, Калина Малина, Камен Калчев и други, които ни посетиха.

Помня как с напевния си глас Димитър Полянов ни описа своя творчески път. Беше ни любопитно да чуем от устата му стихотворение, написано под силното влияние на „Моята молитва” от Ботев.

Старият пролетарски поет тогава живееше последните си години. Срещата му с нас го трогваше, той се вълнуваше и в тихата му усмивка имаше нещо детско.

Една от най-интересните ни срещи беше с живия класик на българската литература Елин Пелин. Чакахме го дълго в определения ден. Пусна се слух, че е пристигнал…, но го нямаше.

Няколко души тръгнахме да го търсим. Сърцата ни биеха учестено при мисълта за срещата ни с големия писател. Предварително изпитвахме известна неловкост.

Аз скришом оглеждах износените си дрехи и прашните си, почти скъсани обувки… Открихме го в една малка кръчмица в края на Своге.

Той не беше сам. Заедно с Александър Балабанов бяха седнали край маса с две чаши, пълни с вино. Елин Пелин ни посрещна усмихнат, стисна ни съвсем естествено и непринудено ръцете и каза: „Сядайте!”

Смущението ни изведнъж се изпари. Великият писател излъчваше необикновена простота и сърдечност, предразполагаше веднага за сладка раздумка.

Професор Балабанов беше със запретнати крачоли (единият малко по-нагоре), тъй като, щом пристигнали в Своге, първо, по думите на Елин Пелин, отишли за риба на Искъра. Балабанов настоявал и Елин Пелин не можел да откаже на приятеля си.

В кръчмата те чакаха да се опържи рибата. За Александър Балабанов бяхме чували много весели истории и затова не ни учуди желанието му да отидат именно за риба.

Той седеше вътрешно неспокоен и със зачервено лице. И двамата ни успокоиха, че ще изпълнят обещанието си към курса на младите писатели, макар че Елин Пелин с присъщата му скромност казваше: „Не може ли и без мене?” или „Какво мога да ви кажа аз?”

Още там, в кръчмата, чухме от него ценни мисли за художественото творчество. Той ни спомена и имената на стари приятели с които е дружил, спомена и за някои отдавнашни литературни спорове.

Това, че Елин Пелин лесно премахна разстоянието между себе си и нас, ни окопити и ободри. Бавният му глас, вглъбен, мек, търсещ точния израз, сякаш чувам и сега. Големият писател, също малко бавен и едър, поуморен от живота, напомняше за едно непрекъснато трудолюбие, осенено от грамаден талант.

Нищо не звучеше или не изглеждаше изкуствено у Елин Пелин. Разбира се, той и Балабанов се срещнаха с всички от нашия курс. Разговорът премина оживено, по въпроси. Елин Пелин отговаряше задълбочено, просто и духовито.

Каза ни как е написал „Гераците”, „Земя” и „Андрешко” и кои са многобройните му псевдоними. Той сподели и трудностите си във връзка с романа, който тогава пишеше. За свои учители смяташе Тургенев, Мопасан и Алфонс Доде. След срещата всички си направихме снимка.

…Дните се нижеха бързо.

В следобедите трябваше да почиваме, но не бяхме свикнали на това и излизахме от сградата на старата гимназия „Отец Паисий”, където беше общежитието ни, и кръстосвахме из Своге. Или се къпехме в Искъра, който тогава беше много чист, и пак продължавахме да спорим и да откриваме литературни истини.

Лятото сипеше жар над Стара планина. Наоколо силно миришеше на топли планински билки и на смола от траверсите по моста над Искъра. Синият параклис все така стоеше между линията и реката на малкото си хълмче.

Ние не бяхме свикнали и да бъдем на едно място.

Призивните свирки на влаковете ни напомняха, че ни предстои път.