Христо Черняев

Тя се състоя през 1947 година в София. Само три години след народната победа на Девети септември. В продължение на няколко дни бурните заседания се провеждаха в салона на КНИК - срещу малката златна руска църква на булевард „Руски”, пред която си направихме снимка за спомен.

Бях седемнадесетгодишен - гимназист. Не помня сезона, но времето тогава беше такова, че всички дни ни се струваха слънчеви.

Макар и млади, някои бяха преминали през фашистките затвори, други бяха воювали с хитлеристките пълчища в Отечествената война, а трети бяха дошли от младежките бригади. Като сега помня разгорещените ни разговори и спорове в хотела, където бяхме настанени.

Те траеха по цяла нощ. Четяхме и обсъждахме стиховете си, бяхме заредени с идеали, като магнит ни привличаше бъдещето на България, която вече беше република.

Разговаряхме оживено за Маяковски и Вапцаров, за военната лирика на Алексей Сурков, Младен Исаев и Ламар, за „Пулс” и „Въздух не достигаше” на Христо Радевски, за новите разкази на Георги Караславов, Камен Калчев, Иван Мартинов, Павел Вежинов, за стиховете на Божидар Божилов, Богомил Райнов,, Александър Геров, Радой Ралин и други, които също бяха млади.

На конференцията присъстваха много именити български поети, белетристи и критици. Когато някой от тях влезеше в залата, настъпваше оживление и председателстващият (Никола Фурнаджиев или Пантелей Матеев) съобщаваше името му.

Такъв беше случаят с Димитър Полянов, Тодор Павлов, Людмил Стоянов, Веселин Андреев и други. Голямо впечатление ми направи, че Веселин Андреев, който ни беше станал любим поет със своите „Партизански песни”, не беше по-възрастен от много делегати на конференцията.

Когато се каза, че е влязъл в залата, той леко се надигна от стола си и се изчерви като момче, което сякаш в бригадата „Чавдар” не беше гледало смъртта право в очите.

Дейно участие в заседанията на конференцията вземаха Димитър Осинин, Крум Вълков, Николай Марангозов, Борис Делчев и други.

Не съм запомнил докладите, не съм си водил и бележки (докладите вероятно са поместени във вестник „Литературен фронт” или в излизащото тогава списание „Изкуство”), но по-важното е, че помня тяхната целенасоченост, техния дух, страстния им стремеж да воюват за литература на социалистическия реализъм.

И известни, и неизвестни млади поети и писатели се изказваха разпалено в разискванията. Изказах се и аз.

Сега гледам вехтата снимка, направена пред златната руска църква, и се мъча да разпозная няколкото десетки участници в конференцията. Уви, времето е свършило своето. Мнозина вече не са между живите. Други са запазили характерните си черти.

А трети - наистина не мога да позная. На снимката наред с някои от посочените по-горе писатели личат Иван Аржентински (усмихнат и с къдрава коса), съвсем младият Климент Цачев, Борис Крумов (той е в офицерска униформа), Иван Сестримски (който тогава беше издал стихосбирка с псевдонима Страхил Рилец), Николай Соколов, Петър Алипиев, Дончо Лазаров и др.

На тази снимка аз съм с ученически дрехи. Предполагам, че е присъствал и Димитър Мантов заедно с други от Полски Тръмбеш, където беше центърът на националното младежко литературно обединение „Млад творец”, което ръководеше творческия живот на стотици даровити младежи от цялата страна и издаваше литературното списание „Млад творец”.

Живеейки в град Бяла, Русенско, често ходех в Полски Тръмбеш, където помагах. Тази прогресивна литературна организация бе взела под крилото си млади поети, белетристи, художници и пр.

… По-късно (през 1949 година) Съюзът на българските писатели и Централният комитет на ДСНМ проведоха двумесечен литературен курс в Своге, откъдето поеха трудното, но благородно писателско поприще почти всичките петдесетина души. Но Първата национална конференция от 1947 година даде началния тласък в творческото и духовното развитие на младата писателска смяна.