ВЕЧНА КНИГА
ВЕЧНА КНИГА
В разлистената книга,
над България
звездите са изписани
с перо на птица-жар.
И всяка има име -
„Аз”, „Буки”, „Веди”…
с което свети
във някое съзвездие.
Навярно там ковачът-бог
е изковал скрижалите
на стария кивот,
дописан от Светите братя.
Със него се възземат
приживе душите ни
и стигат до звездите
с Азбучната молитва
на България:
„Аз, Буки, Веди…”
ВРЕМЕ
Знам, че времето днес
не е за “любов доживот”,
нито за мъжки приятелства,
камо ли време за писане.
Знам го от оцелелите в “Сървайвара”,
от преуспелите
в днешна Финикия,
от неуязвимите
в цитаделите.
Но вчера животът поспря
за няколко мига.
Спря го познатият
тих събирач на хартия…
Познах във ръцете му
един стар ръкопис -
бях го изхвърлил ненужен
след доста години
на лутане в папките.
Видях, че извади
от листите само един
и някаква светла тъга
се разля по лицето му,
преди да го сгъне
във джоба на своето палто.
Прекръстих се нямо,
невярващ, че Времето,
тук под Балкана,
все още поспира
за миг на поезия
и може би все още
зачева любов
и приятелства.
ЧИТАЛИЩЕ
Това читалище е още живо
със стъпките, стаени в тишината,
с жената тук, която мълчиливо
дочита знаците на зодиака.
Като жрица във дъното на храм
тя бди заслушана и чака
да чуе глас отнякъде с “Осанна”
за боговете дремещи във здрача.
И сякаш пада летаргична сянка
върху читалището в стария комплекс,
обсебила небето супер-банка
е храмът нов - на Златния телец.
Но в миг дочу “Осанна” пак жената,
нахлуха вътре звънки гласове
и слязоха направо сред децата
задрямалите в здрача богове.
