ЯБЪЛКАТА
Десетилетия, а може би и столетия, не зная, си отглеждахме ябълки. Много ябълки. Различни сортове. С любов ги отглеждахме. Окопавахме край дръвчетата, варосвахме ги, пръскахме ги… И те ни се отблагодаряваха. Ябълки, ябълки!… Планини от ябълки!
Хем ябълките много, хем ние сме си немарливички, та струпвахме ги на купчини на двора, ей така, направо на земята.
Първо нетърпеливо си избирахме най-хубавите. И си хрупахме сладичко. Прави, още насред двора. След това си подбирахме ябълки за зимата. Внимателно, да не се натъртят, ги подреждахме в дървени щайги.
Да, ама ябълките много! Следваше мармаладчето от ябълки. В ония, големите тави, сами си го варяхме. Да, ама ябълките не свършват! Най-накрай обирахме всичките останали от земята - и в казана за ракия!
Та, ей така, десетилетия, може и столетия, зная ли, си отглеждахме ябълки.
Удовлетворени. Щастливи. До деня, в който за зла наша беда надникнахме през комшулука* в съседния двор. Само надникнахме, съседите бяха забравили да затворят вратичката. Не посмяхме да влезем, но останахме поразени.
Дворът на съседите беше раят! И там отглеждаха ябълки. Реколтата подредена в пъстри пластмасови касети - очите ти да останат! Самите касети - „под конец”. А ябълките!…
Вярно, по-малко от нашите… Но пък какви ябълки само! Такива едни самохвални! Огромни! Червени! Лъскави!
От този ден нататък се поболяхме. Само за рая си мислехме. За големите ябълки на съседите. Вида им само като гледаме, какъв ли божествен е вкусът им, гадаехме. Не искахме вече да погледнем своите си дръвчета, своята си реколта - такава една… никаква. Мечтаехме си денонощно за рая. Мечтаехме си за райската ябълка.
Не надничахме често през комшулука. Нямаше нужда. Съседските ябълки бяха като живи пред очите ни. Бленувахме денонощно.
Нашите си полека-лека ги изоставихме. Първо спряхме да ги окопаваме, после - да ги варосваме. За какво ли пък и да ги пръскаме, запитахме се накрая. Искаме като ябълките от рая. Огромни, червени, лъскави - като от илюстрация на приказката за тримата братя и златната ябълка.
До едно време ябълковите ни дръвчета живееха. По стар навик и природен инстинкт раждаха. Гневяхме се. Но все още, макар и с досада (Какво да ги правим?), ги трупахме на двора, на земята направо. Не ни се хрупаха обаче ябълки. От тези ябълки! За зимата?
Хайде бе! Ракия? Примитивизъм!
Ябълките ни започнаха да изгниват насред двора.
Да, но дръвчетата по стар навик и природен инстинкт продължаваха да раждат. Все по-гневни (Ох, аман!), спряхме да берем плодовете.
Ябълките започнаха да изгниват направо по клоните. Много важно!
Съдбата ли се смили над нас?!…
Със съседите решихме да премахнем оградата…
Вече бяхме в рая! И да, ябълките си бяха там! Огромни, червени, изкусително-лъскави! Както си му е редът, купихме си.
… Хм, вкусът нещо… Ха сега, превземии! Просто сортът е нов, райски! Хората как ги ядат! Хм, лъскавата кора - дебела, трябва да се изрязва. (А в кората, помислихме си, но само за миг, са витамините.) Карай, и съседите си белят ябълките! Хм, семките в ябълката - мухлясали, трябва да се изрежат. (А в семките, помислихме си, но само за миг, има куп полезни вещества.) Карай, и съседите ги изрязват! А те си знаят работата!
Та ябълките са от техния двор, от рая! И ние вече хапваме от тях - малко ли е?!
От отчаяние ябълковите дръвчета в нашия двор изсъхнаха. Отсякохме ги и цяла зима се топлихме с тях. Грозните дървени щайги насякохме на разпалки за огъня.
… Дворът ни най-накрай е чист и подреден. Като на съседите.
И ние самите сме като съседите. Живеем здравословно. Хапваме пресни плодове. Купуваме ябълка - две за цялото семейство. Режем на тънки резенчета в чинийка.
И ние сме като съседите. Отглеждали сме някога ябълки? Десетилетия, а може би столетия? Варили сме от тях домашен мармалад? Че и домашна ракия?!!! Ама моля ви се? Стига с допотопната носталгия по този средновековен балкански псевдочар!
Като всички сме. Най-после! Вкусихме ябълката от рая.
*Комшулук - в миналото: вратичка в оградата между два съседски двора
20.04.2019
В. Търново
