Проф. д.с.н. Максим Мизов

Историята и съвременността ни предлагат огромно, дори неизчислимо количество от научни изследвания и публикации по твърде деликатната и неимоверно сложната тема за философията на изкуството. И няма нищо изненадващо в това обстоятелство, или непонятно във факта, че въпросната тема продължава магнетично да привлича вниманието и интереса, творческите старания и усилия на още и още днешни, и бъдещи изследователи. Подобен интелектуален порив и пейзаж е лесно обясним: от времената и обществата, цивилизациите и културите на античността, та до нашата постмодерна историческа съвременност, проблематиката на философията на изкуството се е радвала на огромно внимание и прилежно старание на решилите да й се отдадат, а пък и да оставят собствени приноси в и за нея. А по тази причина стандартното положение за учебник в тази особено сложна тематика е свързано с добросъвестно и прилежно изложение на вече на-трупаното и миналото през безпощадния филтър на времето и практиката. И подобен тип „екскурзии” в историческите наследства и културните съкровищници сякаш са станали абсолютно задължителни. Но пък те същевременно са и прекалено опасни, защото е и неимоверно трудно в две-три-четиристотин или повече страници да се обхване и разкаже безконечното и необхватно интелектуално богатство и философското осмисляне на темата. Затова, в крайна сметка, всичко остава на плещите, респ. на научната съвест на автора, който сам трябва да решава какво да пропусне, или какво да редуцира, а пък дори и да елиминира от своето повествование и послание.

Проф. д-р Мюмюн Тахиров обаче е подходил по оригинален начин. За да не обезкуражи своите бъдещи читатели - студенти, с огромната поредица от Хеопсови пирамиди на класическа и съвременна научна книжнина, той е решил да поеме храбро и неотстъпно по един съвършено друг аналитичен и интерпретативен друм. Вместо от самото начало да притеснява и плаши читателите си с многобройни автори, публикации, аналитични оптики и тълкувателни матрици, той е предпочел да „поеме и понесе кръста” на акцентиране най-вече на своите, автономни дискурси, в които обаче селективно да предложи онова, което върши добра работа в случая. За разлика от други подобни учебници, в които има очевадно разпиляване на авторските намерения и усилия в повече или по-малко вярно, а и пълно експониране на автори и съчинения, белязали историята на философията, на теорията на естетиката или културата, М. Тахиров е заложил и то твърдо на малко автори и школи, но на повече интелектуални провокации и анонси, които биха способствали за едно интелектуално усилие на студентите да прозрат и проумеят какво той им изпраща като повествование и послание. Такъв подход осветлява и обяснява липсата на излишества от авторитетни имена на гении, школи, направления, които (през повече от 2,5 хилядолетната история на човечеството) са оставили свои забележими дири в темата. Може и да се каже даже, че интуитивно, или съвсем преднамерено проф. М. Тахиров се е постарал да не повтаря вечните грешки на свои интелектуални събратя - да се губят в чуждите мисли и тълкувания, да не могат да предложат свои опции, решения по важни въпроси от теоретическо и практическо естество. От първата до последната страница авторът доказва, а и деликатно показва, че от първата си стъпка е изоставил този съблазнителен, но и коварен път, и че докрай, т.е. до последната си стъпка е вървял по избран от него друм. Подобен дискретен щрих от цялостния портрет на рецензирания труд има своята ценност и полезност, особено за педагогическите му ангажименти, за които е далеч по-важно какво собствено ще предадеш на своите питомци и как те ще го възприемат, а не толкова да им сервираш „чужди ястия”.

Нещо повече, М. Тахиров превантивно се е спасил от разнородни и многолики критични бележки, от добронамерени и злоумишлени колегиални съвети как да подобри дизайна на своя труд, възприемайки още в заглавието едно уточнение или рамкиране, а именно, че това не е чисто и просто философия на изкуството, каквито съчинения има в изобилие, а насочвайки своето и това на читателската аудитория внимание и интелектуален интерес към една нейна редукция - въведение в подобна теория, което, обаче, съвсем на намалява изискванията към качеството на такова произведение.

Защото въведението предполага и изисква неизбежно интелектуално очакване огромните или цялостните „богатства” на проучваната тема да се разкрият в своята пищност, а и значимост в някаква друга - предшестваща, паралелно или последващо развиваща се - цялостна теория за тях, докато то е само особен духовен, творчески хронотопос, който примамва, но пък и обещава нещо много повече за всички, които успеят добре да го проумеят. Не може да се отрече на автора, че е подходил тактически много добре в този аспект, като си е спестил от дистанция редица неприятности, критики.

Композицията и логиката на въпросния труд определено привличат вниманието. В тях прозират дискретните интелектуални намерения и сциентични умения на автора да отдаде, първо, афиширана и заслужената почит и чест на „майката на науките” - философията, а чак след това, върху подобен фундамент да пристъпи към тайнствата на изкуството в две опции - като художествен процес, но и като естетическо отражение и измерение на човешкото битие. Считам подобна архитектоника на труда за интересна, а дори благодатна, предлагаща добри възможности за философски анализи.

Нейният автор действително се е постарал да ни убеди в нейните качества и предимства, при това съвсем не и по натрапчив, или елементарен начин.

Тематичният, смислово-оценъчният, аналитичният и интерпретативният интериор на всяка една от предложените три глави на труда също има своите интригуващи визии и опции. В него е видна една дискретна градация и една, твърде деликатно уловима логическа консеквентност, стабилно подкрепяща конкретните творчески намерения, а пък и залози на автора й. Подобен факт също заслужава оценъчни похвали, признания, адмирации.

Провокативно и умело представено е и съвместното съществуване на класически и съвременни тематични блокове, например за мисията на философията и днешната компания на екзалтациите по езика и синергетиката.

Като всеки учебник по философия на изкуството, дори такъв и с превантивния щемпел на въведение в тази проблематика, този също може да се подложи на критичен обстрел, на пласиране на въпроси, които изискват някакво друго или поне допълнително обяснение и уточнение. Няма обаче да сторя това, не защото няма за какво да се хвана в текста и анализите му , а понеже уважавам автономността и автентичността на творческите инвенции. Нещо повече, считам за нужно и полезно да оставя, да предоставя на бъдещите студенти, читатели на труда на проф. М. Тахиров, да го направят, още повече че биха имали голяма полза от такива интелектуални усилия и дебати.

Не бива да се отмине без специално внимание и едно друго, също голямо достойнство на нестандартния труд на проф. М. Тахиров. А става дума за неговата стилистика, която предлага на читателя едно граматически изрядно, приятно, лесно смилаемо и интригуващо четиво. Авторът му е отдавна познат на различни читателски публики в нашата страна като добър разказвач, проникновен наблюдател, а пък и вещ тълкувател на страни, особености, признаци и свойства, които други изследователи не успяват да забележат, още повече, да „сервират” на аудиторията по този начин.

На основата на визираните качества и достойнства на труда „Въведение във философията на изкуството”, изразявам вярата си в неговата  несъмнена, а и реална полезност за повишаване на културата на читателите.