Георги Майоров

За творчеството на Иван Есенски се пише трудно. Ако можем поне да се доближим до него. Защото не е писано лесно. И, по Атанас Капралов, е доближаване до взрива.

Словото му не познава неовладени литературни форми. Каквото и да зачета от него, се възхищавам.

То се рее по всички координати на мисълта. Не сменя регистъра, не прави магически жестове. Не се нуждае от обяснение. Само говори. Като гид за ръка те води по стръмните пътеки на литературното изкуство, по неизбродните хълмове на завещаното ни от предците-майстори.

Авторът е образ на субект, който говори високо с просторечие. Не ,,реди високи думи с птичи силуети”.

Неговата поезия е елегична и баладична социална картина на всичко българско - утаявано и забравено, разграбено и продадено и тече като унеса на народната песен.

През белоцветни вишни и въздишки скришни, през раздиращи сърцето тревожни вълнения за живота ,,с цвят на катран”, възторжено-тъжно, готов отново да се слее с отлетелия лебед от него. През чувствата на птицата в дъжда и сковаващия лед в душата, през мрака на днешното общество. И сякаш с ключа на детството отключва своята есен.

Няма тон да не отекне, няма дума да те спъне. Лее се обилно от живота към живота.

Въпреки всички несгоди, защото ,,не калесват честни песни днес”. Че в престолите на голямата Черква България стоят июроди и Юди.

А в буренясалата пустош, ,,гонени от завист и глад, / родните си гробища напущат / сетните души на тоя ад”. Защото ,,даром си продадохме земята - / няма де да боднеш стрък живот”.

Език точен, озвучен от балсам сред разгула от драми и ,,замръзнала в снега солена сажда”. Че от народилата се по нашата земя сган и любовта ни е ,,само мъка и само погнуса”. И се отказва възхвално да пее:

Нека друг горди оди реди.
Нека друг ,,…дей зората…” да срича.
Нека друг вместо мен се роди.
Нека друг вместо мен те обича!

Поезия възхищение, отношение, огорчение, възмущение, избавление. Пулсира кръв, блика живот, отекна ехо.

Такава поезия не приляга на всеки, защото опява възхода на славата и погребва живите мъртъвци. Затова за нея и за автора не се пише много. Трудно е и да го изпишем.

Над неговите хълмове дори облаците са ,,саламурени”. Земята вече не е длан, а едва изгърбен нокът. Никъде не е равен. Затова и аз не мога да пиша за него равно. Ритъмът е земетръсен и ръката тръпне.

Редят се рапсодии с народно песенен глас за живота, без да ,,знаем къде отива нашия живот”. И приканва своите храбри слова: ,,Хайде, рицари мои, нарамете копралите гордо, / разтворете земята, в която легендите спят!”.

Но кой да го последва и ,,кой да запее и кой ли пък вече да слуша?”. Ние всички сме ,,изгубени в нищото,/ преди да сме се родили”. Жива истина, реалност чак до реброто Адамово.

И как няма да се отвращава от каканиженето, от замижаването пред чужда светлина. И мисълта му броди нестихващо, през океан от лъжи, прокудени истини, пространство и време. През живот неживян. През въздишки и блян. С изгубени знаци във безумна мъгла.

А родината просто е едно изречение от Мухово до София. С препинателни знаци, главни букви и граматически вярно. Като истинския живот с поправимите грешки.

А прозата? Тя е осмоза на твореца с живота. Няма измислени теми и съдържание.

Духът напълва жанровите форми, подрежда илюзиите, прекратява времетраенето им, докато отседне в ново тресавище от проблеми на общество, държава, народ. Дух, заел се с неплатената и освирквана работа, да събужда заспала героика, да души нихилизъм, да кърпи пробити знамена, да събаря плакати, да съзижда рухналото.

А съборетините са безбройни - етика и естетика, чест и достойнство, азбука и слово, младост и спомени, приятели и предатели, философии и патриотизъм на амбулантни търговци.

Така с мерена и немерена, но прецизно премерена реч, авторът ни дарява с високосно слово, което докосва, събужда и въздига. Или кръстосва шпага със зли духове и днешни бесове. Сякаш три синджира истини на поробен дух и светулка надежда. На безобразни щампи и огледална простащина. Срещу леговището на Звяра и Зомбираната Красавица.

Срещу всички агрегатни състояния на политиката. Срещу черната дупка в държавата и светлия катран в идеите. Думите изглеждат само със заряд и не оценяваме теглото им.

Неговата мисъл не се стига. Току изрикушира в спалнята на мерзостта и се забие в нечистата плът на любовта. Слово оловно, за да приляга на сивия фон на живота. Не е колосано, а вратовръзката го души.

Не върви по отъпкани пътеки, не признава северни и скверни сказания. Обдухва глави, изправя поклони, за да не ближе славата в мутиралата врява. Отмахва торса от пиедесталите. Остава само който има читава глава. А без торса - народа, думите ,,блуждаят замаяни и безтегловни”.

Проза сякаш ода за самосъзнанието на света. За генезиса на таланта и неговата неизвестна ,,нормативна йерархия”. За началото на поетиката, ,,където свършва етиката” и признаването й. Проза поетика и поетична философия.

Чувствата са словесни, словото - чувствено. То е като руското дърво ,,молика”, загушено от мъдрост - на човешки ръст, а извисено до самотност. То превръща познатото в непознато. И не можеш да го заобиколиш. Несъгласие със съгласието.

Въздига ,,националния ни юнашки епос” над Хималаите, стига да успеем да го изкачим.

Перото му не може да приболее и географията на България с историческата й биография на апатия, безволие и съглашателство.

Откъдето да го погледнем, паметта му е бистра, няма и главозамайване. Написаното е вълшебно, вдъхва сила. Не иска, а дава. Гони дежурните думи, които пасват навсякъде и на всичко, но не казват нищо. Без никакво съмнение, оригинален писател.

Понякога се заблуждаваме, че лекокрилието е летене на словото. Истинско е летенето с товар. И словото на Иван Есенски е натоварено с армагани от далечни прозрения и недостигнати или забравени въжделения.

Познанието от неговата реч преброжда история, личности и генезиса на дарбата. За да проумеем ,,колко обрулен и неподреден е фондът на оборотната ни национална памет”. Оседлани послания и от богатия му житейски опит за диабетната ни литература през захаросаното време.

А ,,небесата на българското Слово са навътре в земята - при самото сърце на планетата”. Оттам черпят огън планетарните му мисли и изводи. За болезнената чувствителност към българската реч и защо не казваме истините докрай незабавно, не утре, а днес!

Поставя ,,нетолерантни” въпроси за критично замърсената национална езикова среда.

За стръвните опити на Европейския съюз да заличи и подмени ,,историята, вярата, азбуката, етноса, пола, идентичността ни”.

Громи нашата вътрешна и външна европолитика за ,,бавното, неотвратимо угасване на българския живот”. Дълбоко обективна картина на днешния апокалипсис у нас.

И денят ни дължи справедлива оценка на извършеното от диригентите на ,,ангелите”, звездно ухилващи се по света.

Поезия и проза живот, със силно кръвообращение, с детайлно стрелкащи се черни и бели телца, сред изтичащата лимфа на народа.

Тези ми редове са конкретен образ на творбите. Публицистиката ,,Скици и сол” си е чиста проба каратова есеистика, акварелни платна от шарения живот на нашенеца и в частност на битието на писателя с рядка детайлност на сказа.

А критиката? Примерно неговият отзив за шедьовърните басномонолози на Атанас Звездинов е равностоен на творбите в книгата.

Дори щипка от цялостното творчество на даден писател показва що за автор е авторът. И не случайно говоря за товара при летежа на перото. Когато и в критиката тези атомни тегла са окантарени, тогава можем да твърдим, че имаме критически реализъм.

Такива четива - поезия, проза, публицистика, а и преводи - не може да не радват окото на който и да е читател.

Трудни за преход са неизбродните хълмове в творчеството на Иван Есенски, но доставят удоволствие, радост и възхита. По който улук да го пуснеш, Словото му звънти, отпява ехо и върви да го стигнеш!