МИР НА КОЛИБИТЕ, ВОЙНА НА ДВОРЦИТЕ!
Публицистичен дневник
За моите срещи с моя училищен директор, един от заговорниците на групата на Горуня срещу кликата на Тодор Живков през 60-те години на миналия век
На 24 май всеки малко или много всеки от нас отдава в ума и сърцето си признателност и почит на своите учители. Така и аз неизменно години наред си спомням с топлота и признателност за моя гимназиален училищен директор в Русе Аврам Чернев и за неговите уроци по доблест. Горд съм, че съм имал такъв училищен директор.
В средата на 60-те години на миналия век бях студент по литература, когато ни бяха събрали в аулата не за лекция, а за събрание по разобличаването на „заговорническата банда на Горуня”, която искала да свали Тодор Живков и обкръжението му от власт. „Бандата” от бивши партизани и ремсисти, която всъщност е имала една простичка цел: да реформира социализма в неговия истински образ, да го спаси от налегналите го деформации, да прогони от управлението на държавата зародилата се вече „почти нова класа” - „Червената буржоазия” .
Опасността, за която предупреждаваше още Георги Димитров, бе започнала да се сбъдва - в България бе започнало разслояването на класата на самозабравилите се партийни велможи и слугите им с партийни билети, за които се редуваха „животворно следаприлски” привилегии след привилегии за тях и потомствата им - и за учение, и за работа . В България се появяваха „червените чорбаджии” и така се предаваше мечтата на народа ни за справедливо социално общество, за което погинаха десетките хиляди партизани, ятаци, поети като Вапцаров и Гео Милев. Ето, срещу това ново статукво се бе възправила тогава групата на партизанина Горуня и другарите му, в стремление за истински социализъм с наистина човешки образ.
Но след разгрома на групата, предадена от странно бързо изкачващи се впоследствие във властта полковници и генерали, неслучайно Западът въобще не реагира. Не реагира така кански, както за „социализма с човешки образ” на Дубчек. Бяха схванали тогава „приятелите на социализма” на Запад голямата разлика между двете доктрини - тази от заговора в България и контрареволюцията oт Чехословакия.
Няколко години по-късно на гара Търново срещнах един от заговорниците. Беше или вече на свобода или бе на път като интерниран. Това беше моят училищен директор от русенската гимназия в Образцов чифлик, Аврам Чернев, от който получих дипломата си за среднист и който запомних само с добро. Той бе сред моите фенове на театралните ми и естрадни средношколски изяви и ме поощряваше постоянно.
Беше помъкнал с жена си два големи куфара, които аз му помогнах да качим във влака. След арестантските „прелести” той бе пооглушал, понакуцваше, здравето му бе пострадало сериозно от „уредената му арестантска работа” из пясъците на Дунав.
Жена му, Чернева, моя преподавателка в същото училище, притихна в купето, а аз и моят бивш училищен директор застанахме до прозореца в коридора на вагона и се разговорихме.
Разказа ми той за патилата си по време на арестантския си живот, включително и за това как един мой бивш съученик, преминал на работа в милицията, е издевателствал над него.
И при заредилите се тъмни вечерни тунели на презбалканската линия, моят училищен директор изведнъж поклати глава и каза тъжно:
- Ех,още много тунели като тези я чака нашата малка България, дано по-бързо да блесне светлинката …
Силно бях впечатлен от тези думи. Бях започнал вече работа като журналист в окръжния великотърновски вестник „Борба”, като студент-задочник заработвах за младото си семейство с дете, беше труден животът, но никога не изпадах тогава в песимизъм, както сега за България.
Затова, когато в зората на промените отново се срещнах в Русе случайно със своя училищен директор и оптимистично му споделих своите надежди след свалянето на Тодор Живков, той горчиво ми каза, че напразни са илюзиите, идват нови черни тунели за България, за хората.
Прогнозира мимикрията, предателството и новия просперитет на „червената буржоазия” и присламващата се към нея криминална и реваншистка популация, прогнозира реставрацията на капитализма.
Прогнозира подлия политически театър със създаването на новите партии, със смяната на имена, принципи, ценности.
Сподели ми, че той и негови другари от войската /той бе демобилизиран офицер, майор/ създавали движение „Мир на колибите, война на дворците!”, реплика на едно такова старо движение в западна страна.
Като журналист във все още неубития ежедневник „Отечествен глас” в Пловдив, бях впечатлен и му поисках манифеста на това движение.
Срещнахме се отново на русенската гара и той ми предаде няколко листа, които аз му обещах да публикуваме в пловдивския вестник. Беше време на промени, на надежди, на плурализъм и всяка нова изява на обществото заслужаваше внимание и гласност…
Подготвих го за печат, но манифестът ми бе…върнат. От новия демократизиращ се главен редактор. Впоследствие същият абдикира в един от създаваните за журналистите от партийната номенклатура в Пловдив вестници и преустроен продължи и там като началник. Той и другите ми бивши колеги, които захвърлиха партийните си билети залпово скоро след 10 ноември, както се казва, „ибо си поживяха, господи!”
А моя милост и другите безпартийни, които бивахме помолвани да напускаме откритите партийни редакцинни събрания, за да останат там само комунистите и да си кажат по партийному скришом приказката, се озовахме след Подмяната на улицата и преживяхме цялата каторга на прехода в търсене на работа…
Заради отказа да се подпиша през есента на 1992 година в подписката, разнасяна от новия следдесетоноемврийски вестникарски управник в подкрепа на правителството на СДС и заради твърдо непреустройване на нова демократическа вълна, бях прогонен от редакцията на все още мърдащия вестник „Отечествен глас”.
Така и ми казаха: „Ние те чакаме цяла година да се преустроиш, ти не го направи, затова не ти подновяваме срочния трудов договор!”
Новите демократични управници на вестника ни бяха устроили подло всички на срочни трудови договори…
И това си бе чисто политическо уволнение, но от Съюза на българските журналисти не си мръднаха и пръст да ме защитят, нещо което ставаше вече практика за този съюз, опразнен от съдържание на синдикална защита. Не го припознаха за свой колективен член ни от КНСБ, ни от пръкналата се „Подкрепа”, а ръководителите му се отдадоха главно на… защита не на правата на членовете на съюза, а на пищната му богата база и дивидентите от нея.
Така тогава, в средата на 1993 година, останал без работа и препитание за семейството си, отново си спомних пророческите думи на моя училищен директор-заговорник за черните тъмни тунели, които ще се редят пред България и българите след уж Промяната.
И ето - факт! Видим резултат!
В България отново имаме като в далечното минало на първото издание на капитализма в страната две класи - на богатите и бедните, на привилегированите и непривилегированите, на буржоазия и пролетариат.
Имаме всичко това, срещу което си поставяше за цел да се бори още в зародиша му през 60-те години на миналия век „групата на Горуня”.
Затова, в погромената ни и ограбена до апокалиптичност държава сега е все така актуален и слоганът от манифеста на общественото движение на моя училищен директор-заговорник, то сега звучи като гротескна метафора за търсената промяна вече с малка текуща редакция:
„Мир на колибите, война на … апартаментите-дворци”!
