Иван Енчев

Обичам те, българска реч,
звук сладък, най-мил в звуковете,
ту арфа звънлива, ту меч
на майстор художник в ръцете.
/Родната реч, 1914/
Иван ВАЗОВ

„Българино, знай своя род и език!..” Сега повече от всякога ни е нужно да си припомняме по пет пъти на ден мъдрите слова на оня истински родолюбец, отец Паисий Хилендарски, написани в най-непрогледния мрак на османското владичество през 1762 г.

И не само да си ги припомняме, а и да ги завещаваме като дар безценен на всичките си деца и внуци. За да оцелеем днес, утре и във вековете.

Българският език е най-главната черта, по която се отличаваме от всякакви други националности. Ала ние грижим ли се достатъчно за тази наша родна светиня?

Съхраняваме ли честно и синовно нейните най-светли достижения? Освежаваме ли я от бистрите ручеи на неизчерпаемата съкровищница на стародавната ни словесна традиция? Пазим ли я от похищенията на чужди и наши вандали?

Уви! За мнозина днес това са само едва дочути благопожелания. Стон за помощ на малцина радетели за чиста и звънка българска реч, която да се изрича ясно и гордо от радио, телевизия, кино, обществени трибуни.

Тя да се изписва с ярки букви върху бялата хартия на стотици вестници, списания, книги и върху светлия екран на съвременната електронна техника. Зов за искрена обич, каквато заслужава най-неразривната връзка между всички българи във Вселената.

Ще станем за присмех, ако караме днешните си сънародници да общуват точно със словата на нашите деди отпреди стотина години, дори отпреди петдесет.

Всеизвестна истина е, че и езикът, както всичко живо, непрекъснато се променя. Дълг на духовните водачи на нацията е да го обогатяват и със заемки от народното словотворчество, и с някои съвсем нови думи от чужди езици.

Това трябва да се прави умно и внимателно, грамотно и грижовно. Добрият стопанин никога не засява нивата си със семена, събирани по полските пътища, за да опази от израждане своята стока. А националният език е най-безценното достояние на света за всеки човек. Всяка нова дума трябва да се оглежда и пресява през девет сита, за да прилегне на изяществото на родното произношение, за да зазвучи като българска.

Така ли става днес? Не и не!

Нека послушаме радио. /Особено заседанията на Народното събрание, където би трябвало да е събран цветът на българската нация. Срам ще те изчерви като слушаш депутатите как по десетина минути умуват и гласуват в един закон дали да се използва „в” или „във”!/

Нека приседнем пред телевизора. Нека разтворим кой да е български вестник. Глава ще ни заболи, ако започнем да изреждаме всички чужди думи, които напоследък са се присламчили към нашия език като черни гарвани сред ято бели гълъби.

Първата от тях беше приватизация. Последваха я много  други. Станаха най-модерни! /На почит и уважение като млада невеста на сватба. Ала колцина се замислят дали под пищните булчински рокли не се спотаява бельо от магазин за втора употреба, наречен със подигравателното българо-английско прозвище дрипшоп? Дали в корема на младоженката, не дай Боже, не ритка чуждоземско бебе?/

А да посочваме ли другите посестрими на тази къклица сред златната пшеница на родното слово? Чет нямат днес плевелите в нивата на българския език, които загрозяват като бурени достолепието на нашето словесно богатство.

Кой народ, държащ на своята национална гордост, би допуснал такова вероломство? Кое честно чедо ще позволи на някого да се гаври с лицето на родната му майка? Та нали всички българи сме все рожби на свещения български език!

Не бива да сме и тесногръди. По стародавните си закони езикът трябва непрекъснато да се обогатява с нови думи, изрази, словосъчетания. Някои по-усложнени форми ще отпадат от употреба. За редица нови понятия ще се използват двойни думи. Все повече ще се сливат разговорната и писмената реч.

Понятия от речника на различните нови професии ще изместват думи от вече остаряващи занятия. Но това трябва да се върши по естествения път на българското словотворчество.

Днес нашият език редовно се затлачва чрез безразборното вмешателство на политици и всякакви специалисти извън духовната област, за които грижата за езиковата чистота е на последно място.

Чудно ли е тогава защо в съвременното ни училище тъкмо за обучението по български език и литература не се отделят достатъчно учебни часове?

Чудно ли е защо хора с научни степени и докторски звания не умеят да спазват нито изискванията на говорната реч, нито общоприетите правописни закони на книжовността?…

Ето за това ме боли най-много. За небългарското, за грозното отношение към моето родно слово. За отровните лъжици катран, които всеки ден се изсипват най-безсъвестно в златния котел на медения български език.