БЛАГОДАРЯ, ЖИВОТ!
сонетен венец
1.
Благодаря за радостта и теглилата.
Обида никому аз не дължа.
Герой не бях, преследвах красотата -
единствен щит за дарбата божа.
Ваятел тя е в този свят огромен -
една велика тайна и мечта.
Любов и страст - не са те спомен
изпитах ги преди безброй лета…
Кажи, животе, още ли дължа?!
Измами ме със не една лъжа,
дарих ти аз години млади, луди.
Ерато - музата, ме съхрани.
Абсурдни истини и рой заблуди
люляха ме през земните ми дни.
2.
Люляха ме през земните ми дни
ектениите на добрия вятър.
Красиво чувство днес във мен звъни,
узрях за дълг под този звезден шатър.
Врата в полето - казват - е закона…
Аз чаках все да ми отворят там,
молитви четох пред безброй икони,
изгарях в своя грях тревожно сам.
Доброто, Господи, въздай по право.
Упорството срази на сган корава -
шаманите на този свят менте.
Акули - къпят се във лукс и злато.
Така си властват и ни мачкат те -
адептите на злото и лъжата.
3.
Адептите на злото и лъжата,
кохортата от рой избрана сган,
лакеите им в позата позната.
Излей гнева си, Боже, с твърда длан…
Гнездото на осите как да сринем,
анархия ли властва в този свят?
Догаря той и в него дълго гинем.
Узрява буренът навред посят.
Хомота нося си почти щастлив…
Надеждата крепи брега ронлив.
Акордите на всяка песен жива -
богатството, което ме плени.
От любовта, когато си отива,
горя душата ми във съсипни.
4.
Горя душата ми във съсипни.
Облъхна ме божествения пламък
на устните, душата ми плени…
И я затвори - птичка в златен замък.
Дори чиракът там честта си брани.
Аз верен в любовта си бях до край -
раняваха ме в гръб нечисти длани,
напусках сам без жалост този “рай”.
Осиротяла, без любов във мрака,
томително душата ми заплака.
Открих тогава в Словото балсам.
Зачеркнах времето със стара дата.
Лекувах раните сърдечни сам -
оазис бе за мене самотата.
5.
Оазис бе за мене самотата,
балсамът-слово пак ме възроди.
Избликна то родено от душата
и стана щит пред многото беди.
Арена е - за него се сражавах.
Миражите превръщах в ясна цел.
Горчив е този жребий стародавен -
окаяник, изправен за разстрел.
Надеждата аз имах за другар,
акорд на песен съм запявал с жар.
Разбирам днес - било е с късна дата.
Раздавах се, а егото презрях.
Езика си спасих от суетата -
доброто във сърцето ми узря.
6.
Доброто във сърцето ми узря
и любовта в душата си опазих.
Раздавах я, в съмнения горях -
хомот би тя, но никога омраза.
Вградих я във деца и мили внуци.
Април сега избухва в кълн и лист.
Метафори, цветя и светли звуци
лудуват във кръвта ми - порив чист.
Южнякът птиците от юг довежда.
Бурлив, разкъсва снежната одежда -
опънал своя топъл слънчев лък.
Великден възкресява пак душата,
тя ражда се отново с всеки стрък.
Амвон издигнах там за красотата.
7.
Амвон издигнах там за красотата
разцъфнала във всеки земен цвят.
Загадка и невинност тя самата -
от Бога знак за смисъл в този свят.
Абсурдите владеят днес човека,
идилиите са покрити с прах.
Честта е мит в съдбата му нелека -
удавена в лъжи и робски страх.
Достойнството с парите ослепи.
Единствено, което го крепи -
от миналото бащин дом и стряха.
Доброто вече е несбъднат блян,
а радостта - оскъдна е и плаха,
ранявана от твоя свят презрян.
8.
Ранявана от твоя свят презрян
армадата на чувствата потъна.
Домът на любовта в невинен свян,
ограбен, днес крещи от свойто дъно.
Свещенодействах, но светец не бях.
Човекът и през ада сам минава -
навярно в красотата има грях -
но той за чест воюва, не за слава.
Сега към истината търся брод,
трибуни няма вече моят род.
История - духът му непокорен.
Характерът хаплив на този стих
извира пак от моят родов корен.
Ядосан не веднъж на теб греших.
9.
Ядосан не веднъж на теб греших.
Великото ти тайнство ме обзема,
лишения, любов, са само щрих
и словото - единствена емблема…
Навярно от съдбата съм орисан
издъно да изстрадам свойта дан.
Езикът - този скъпоценен бисер
засявах с благослов и щедра длан.
Аз знам какво е да остана сам,
какво е да усещам дълг и срам.
Упорството в делата е победа!
Роденият да лази не лети.
Възлюбих безсловесните беседи -
жарта ти даваше на моя стих.
10.
Жарта ти даваше на моя стих,
идеите извайват ме, животе.
Ваятелят на моя свят си ти -
оркестърът му свири твойте ноти.
Творецът-Бог изсякъл е закона.
Актьори сме си ние хората, уви!
Езичници, целуваме икони
невярващи, че Той ще се яви.
Аз също Го очаквах най-горещо -
велик и славен да стои насреща.
Единствено реален - Богът в мен.
За верността си никаква отплата
не чаках да получа в никой ден.
Изгодата не търсех за делата.
11.
Изгодата не търсех за делата,
грижливо зидах своя дом красив.
Роден под знака светъл на везната,
арбитър не намерих справедлив.
Набъбват във душата сто въпроса,
акцента им за жалост все един:
разумно ли живях, вина ли носих?
Не знам, живях те все непримирим.
Загадка си, не ще те разберем,
изгаряме в печален реквием.
Монета е съдбата ни свирепа.
Живея. И така съм побелял,
че нося сам, без никаква подкрепа
веригите на своя земен дял.
12.
Веригите на своя земен дял
самичък някога на врат надянах,
едва за истината закопнял.
Лъжовен свят, отгоре - пяна.
Евангелието четат мнозина,
на църкват ходят ревностно вес ден,
но вярата им - дим в комина.
Опазил Бог от този грях и мен.
Когато ни притисне, страшно, злото,
опора имаме една в живота:
любов-луна, звезди в среднощен час…
Езичник съм, но вярвам във съдбата.
Лакей не станах, струните си аз
опъвах сам без твоята отплата.
13.
Опъвах сам без твоята отплата
безкрайното въже на всеки ден.
Изгарях и в ада на вината,
честит възкръсвах, тайно посветен.
Аскет не бях, обичах и намразвах,
надявайки се да съм дълго жив.
Благодаря, живот, че ме опази -
лъжовен си, но някак справедлив.
Греховността на страстите познах,
годините ще ги покрият с прах.
Обичах винаги по своя воля.
Девиз си нямах, от сърце съм пял,
актьор не бях, но учих свойта роля.
Така дали напразно съм живял?…
14.
Така дали напразно съм живял,
воюващ все за истината и доброто.
Ожънвах туй, което съм посял -
реален образ - думи за живота.
Едно разбрах от всичко преживяно -
царуват злото и лъжата днес.
Изпил срама, не паднах на коляно -
не бях приятел с никой Василевс.
Охолството презирах без остатък,
разбрах от рано, че си твърде кратък.
Израснах скромно и живях в добро.
Работех за нечакана отплата,
обичах силно и творих с перо.
Благодаря за радостта и теглилата!
МАГИСТРАЛ
Благодаря за радостта и теглилата!
Люляха ме през земните ми дни
адептите на злото и лъжата,
горя душата ми във съсипни.
Оазис бе за мене самотата,
доброто във сърцето ми узря.
Амвон издигнах там за красотата -
ранявана от твоя свят презрян.
Ядосан не веднъж на теб греших,
жарта ти даваше на моя стих.
Изгодата не търсех за делата.
Веригата на своя земен дял,
опъвах сам без твоята отплата.
Така дали напразно съм живял?…
