ХИМН
ХИМН
В едно разсъмване, изгряло
от дългите ни цветни сънища -
на прага, дето сме очаквали
да запредем пътека за съдбата си,
премятаме през рамо утрото,
ах, утрото с надеждата за щастие.
И тръгваме така нетърпеливо.
И се отдалечаваме,
не виждаме
как в облаците прах след стъпките ни
прощално детството ни гасне.
И след стадата на сезоните
вървим по хребета на грижите,
а тлеят сенките огромни
в падините на ниското безгрижие.
О, нека никога не ни примамва
пообедната дрямка на умората;
и нека не преживяме живяното
като пладнуващо под сянка стадо.
А да запомним тази проста истина -
когато сенките се удължават -
залязва слънцето на дните ни,
животът ни залязва!
ПОМИСЛЕНО ДО ЦВЯТ С ПЧЕЛА
В средата съм на лятото. А иде краят.
Затуй така забързано живея -
по всичките посоки на безкрая
като пчела за цвят копнея.
А може да ме срещне слънчев удар
или вихрушка смъртоносна;
и в нечии очи да е същинска лудост
стремежът ми - до цвят да се докосна.
Но мен ми стигат миговете на пчелата,
когато с устните на цвят денят й пее.
И тя - в магията на светлината
забравя просто че живее…
ТАКА ДА ВИ ОБИЧАМ
С душа на тайно влюбен, на стряха лястовича
с повей вечерно-нежен и шепот тих на цвят
мечтая да ви срещам, така да ви обичам
сред този откровено-хубав и лицемерен свят.
Но чувствата ми сянка не са - да ги настъпвате,
не са трева, която лесно ще прегазите.
Дървото на живота ми не е дърво крайпътно
и обичта наказвам с обич, омразата с омраза.
НЕОТМЕНИМОСТ
На Иван Гранитски
Това, че светят ябълки по клоните на дните ни
е вече знак за похода на снежен листопад.
Не ме залъгват погледите на далечините,
които и за утре обещават слънчев смях.
Неотменимо е,
неотменимо е сега да тръгна
към крайчеца на лятото, към жълтия му край,
където са захапали с лисича хитрост тръните
самия му залязващ рай. . .
Осили на безсъние ме сепват:
„Утре ще е късно!”
И тръгвам
по пътеките сред лай на тръни -
към плодното дърво на днешния ми ден,
за да откъсна
усмивката на ябълковото безсъние.
Защото утре може би ще я измами
предателската хубост на слани.
Или
ще я ограби гладен грак на врани
сред цигански катуни на мъгли.
ЗОРБА ГЪРКЪТ
Жена с дихание игликово
в нощта нетърпелива ти отмина.
Мечтата ти примамливо те викаше -
през утрото до връх да стигнеш.
Клепачи не затваряха смокините,
вълните пееха светулчено.
По стръмното на радостта ти линиите
небесно-въжени се срутиха.
И вместо болка - смях прегърна
до синята безбрежност на морето.
Като игра на слънчеви пъстърви
танцуваха нозете ти.
Празнуваше прозрението ти в живота,
че загубите трябва да са наши.
И аз прониквах в твойта философия -
не трябва риска да ни плаши.
И стъпките ти - ситни многоточия
по пясъка на моите съмнения
танцуваха вечерно-нощни,
празнуваха у мене…
БЪДЕЩЕ
От ниския посърнал бряг на детството
вървя към припека на своя ден.
Нагоре дърпат ме пътеките -
следи от обич на елени.
О, как измамна е била илюзията,
че синята черта е краят на земята.
Оттук се вижда, че нататък има други
далечни хоризонти и обятия.
И раменете тънки на баира
наистина не са подпирали небето.
Звезди не слизали по тях,
разбирам -
езичета на минзухари светят.
И в мене зрее мисъл свята,
че в стъпките ми птици ще запеят.
Че в бъдещи гнезда ще грее лято,
с което дълго ще живея.
ПРЕМЪЛЧАНОТО
На Тодор Коруев
И все пак. . .
Искам да ви спомня,
преди да ви повикам доверчиво:
прегазил е баща ми всички преспи
на своите нелепи недоимъци,
за да опази с празните си шепи
фиданката на ниското ми детство.
Сега елате под дървото на живота ми,
израснало сред нивата на бедността ни.
Когато сте отчайващо самотни,
присядайте под щедрата му стряха.
И дните си завързвайте за клоните
на тихата му доверчивост,
когато покрай него път ви води
и от фалшива преданост ви е горчиво.
Не позволявайте единствено да го измами
нощта на кукувичо обещание
и лъжептици някакви случайни
да му превземат светлите обятия.
В ПОДНОЖИЕТО НА СПОМЕНА
Забравяте вечерта зад прага на несвършена работа,
звездите забравяте по небето на бащини спомени.
Още от входа дискозвуци заливат вашата младост,
минутите скачат като дървета от внезапна буря подгонени.
Просветват лицата ви като прилепи между черни светкавици,
барабанени удари - на мълчаливия ми упрек нанасят побой
По дяволите вашият дискозахлас и вашите дисконавици
хралупата душна с фалшиви звезди напуска един звездоброец.
Ще отвържа вечерта от прага на вашто нехайно безделие,
ще ида при дните и нощите в ливадите на моите сънища,
дето майка ми в скутите на времето още преде от облаци бели,
а моето детство - вместо звезди - минзухарчета засажда в небето.
Там ниска пшеница по голи чукари безсъние с надежда прегръща,
край вади с пресъхнали устни жените сухото пладне бият с мотики.
Родопите, Пирин и Рила подпират високия покрив на звездната къща
и с глас, пожълтял от страх посред гарванов грак, стърнище ме вика.
Там класове и зърна в торбата на лятото с пръсти съсухрени сбирам,
със слънце на рамо баща ми около стожера разпалва вършитбени пламъци.
На вятър отвяват зърното от плявата жените навръх на баира,
умората златна щурците приспиват и гасне сънят като залез.
Там воденичени камъни пеят и в нощви вечерни лунно тесто стине,
татко утрото води по двора, мама чергата с моите сънища дърпа.
От пещта топли талази извират. Намига и гледа ме Пирин.
И аз съм щастлив, че хляб като слънце полагам на везана кърпа.
МЕЖДУ ЛЯТОТО И ЕСЕНТА
На Кънчо
На границата между лятото и есента
на възрастните времето разбирам.
От посева до хляба вървяхме с тях,
по стъпките им залезни вървиме.
Невероятно точно се повтаря с нас,
което беше с тях, което си отива.
По пътя нямаме над всичко вече власт,
оплешивяваме горчиво…
И само в миговете кратки на съня -
на спомена отваряме вратите.
Забравили, че иде есента -
с детинството си скитаме…
… Светът се давеше от дим
и кашляха от дим селата.
Кокошките кълвяха зимата -
така си мислехме децата.
Разхождаха небето на рога
от двор до водопой говедата.
Разпъваха го циганите на брега
и правеха катун от него.
С духалото разпалваха искри
и с тях запалваха звездите.
По улиците плъпваха игри,
излизаше реката от коритото.
Ужилено от щурава оса -
побягваше ухапаното лято.
И жега дремеше край нас -
така си мислехме децата.
А някъде наоколо с дъжда
промъкваше се кишав вятър.
Пътеките захващаха ръжда -
така си мислехме децата.
Но близва пламъче нощта
и пламне циганското лято.
Лисица палва есента
и хукват по земята…
На границата между лятото и есента
на възрастните времето разбирам.
В ТАКЪВ СЛУЧАЙ
На Николай Петев
Точно когато всичко е пусто,
точно тогава - не бой се!
Черният цвят затуй тържествува,
защото идват другите.
Другите в бавни сезони зреят,
ти запази само спокойствие -
коренът в дълга самотност живее,
цъфтежът внезапно избухва!
СТАРОМОДНО СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА ЖЕНАТА
Не е присъщ за мене
ни котешкия скок,
нито ми трябва стреме
за набези високи.
Жената не е облак,
сред който да потъна.
И по среднощна доба
потайно да се върна.
Не е глухарче бледо
и толкова достъпна,
ни евтин е стремежът й,
ни мислите й - мътни.
Не може никой с устни
да духне срещу нея -
клепачи да отпусне
и да я разпилее.
Очите й са сипей,
нозете - бяла пяна,
които викат, викат
сърцето ми пияно,
пияно от копнежа
до синева да стигна.
И водопади нежност
по пътя да настигна.
Висока е жената
и стръмна като връх.
Далечна, непозната -
щастлив е, който пръв
се втурне. Неизбежно
до висина да спре.
Небесната й нежност
докрай да разбере.
***
Когато се завръщате от шумен празник
по тротоарите на еднодневната си радост -
учудвате се, че в прозореца ми празен
спокойствието ми предутринно угасва.
Подсмивате се като вятър сприхав
и шепнете си думи полуясни
подобно шумоленето на трепетлики…
А аз оставам безучастен
към всякакво еснафско злоезичие.
Над залива на пясъчното ви безветрие
с присъщото ви любопитство не надничам,
защото времето е мимолетно
и аз по прашното му било бързам -
конете на залязващото лято
в светулчени ливади да завържа.
В копи от есенния пламък на откосите
да приютя угасващата песен на щурците,
които на живота ми от най-високото
последното ми лято ще повикат.
***
Прозорците болнични към живота денонощно се вглеждат,
заключено - зад вратите пристъпва нервно мълчание.
От коридорите - часове като сняг януарски извират
и оглушават стаите от безнадеждни стенания.
Денят като спасител - лекарят спасително води,
нощта пребледнява от страх -
ще дочака ли другата вечер,
в която хората своя смях
по всички посоки пак ще разхождат,
за разлика от тези на тишина болна обречени.
Животът навън се клатушка - пиян от шума неизлечим,
вън се препъва светът в светофари и врява.
А от прозорците болните гледат врабчетата зимни
как кърпят с лъчи изтънели надеждата тяхна за здраве.
Александровска болница
София, 2006 г.
***
Не се научих да бъда толерантен като вас,
да бъда мил, изискан и внимателен.
Когато ме боли глава от уморителния ви глас -
да казвам, че гласа ви е обаятелен.
Да се изкачвам по стълбата на вашто безразличие,
да ръкопляскат думите ми на всяка ваша дума.
Аз знам, че обичта ви всякога е ничия
и да се заричам в честна вярност е безумие.
Очакването ви за взаимност предпочитам да отмина,
да тръгна по пътя, от безсънието ми поникнал.
Да спра при шипковия храст, захапал моето минало
и от върха на съня ви да се провикна:
Елате да видите как баирите носят на гръб пролетта,
как гората не заспива, от песните на славеи разсъмва.
Как под стрехите на лятото еднакво вият гнезда -
и песнопойни, и грабливи - по скали, по дървета и тръни.
Елате да видите как светлината шепне на цветето -
към осата да не бърза - погледа й ще открадне.
А пред целия свят да отвори очи и да пее, додето
живота за ласки е жаден.
***
Как да прекрача прага на твойто самодоволство,
по гнилата дъска на мътните ти страсти как да премина?
Като щурчето от приказката - с присъщото му упорство
да приспиваш мързела с песен - и ти си ненадминат.
Как да живея на сянка - под слънцето на живота - недостойно,
когато съм тичал по сянка на орел, недостижим във висините.
Как да превия снага и да пълзя покрай блатното ти спокойствие,
когато ръста си съм мерил с върховете на планините!
