Добрин Добрев-Финиотис

Бях вече сътрудник на “Средношколско знаме”. Един ден ме извика Гинка Паратакчиева - шефката на вестника, и каза:

- Мисли въпроси и се подготви за среща с Багряна.

Мислих, писах, късах… не ми харесваха въпросите.

Беше вече края на януари 1988-ма. Беше петък и аз бях в дома на Багряна.

- Пътувания, пътувания, пътувания… Аз съм „Летящият холандец” - каза тя на шега - а всъщност това беше откровение.

И ето, сега поетесата се е приземила за неопределено време. С нескрито вълнение открехвам вратата на боянската й къща. Дворът прилича на голяма чиста страница, която поетесата е разтворила за поредното си стихотворение.

Багряна ме посреща приветливо. В разменените мисли за здравето на поетесата и първия сняг разговорът търси своето русло. Кладенецът на двора подсказва началото му. Питам поетесата как се е родило стихотворението “Кладенецът”.

- Да, реален повод винаги има, нечие преживяване, мое или чуждо, но станало мое чрез претворяването, дава началния тласък. Например за “Кладенецът” външният повод беше изкопаването ей на тоя кладенец. А голямата ми идея да свържа двата символа на моя живот: кладенецът в двора на дядовата ми къща в Сливен и боянския кладенец - началото и върхът на моя живот.

Всяко стихотворение Багряна създава различно. Тя може да носи в сърцето си една идея, като например “Сеизмограф на сърцето” - десет години, друга по-кратко, но сяда да пише едва тогава, когато не може да отлага повече. И не поставя замисъла в предварително скроена форма. Оставя мисълта сама да избере формата си. Тя обикновено пише вечер, тук в Бояна, където е по-спокойно. И тъкмо говорим за спокойствието, телефонът иззвънява.

- Жалко, че и тука имам телефон - усмихва се Багряна, и посяга към слушалката. - И тук ме намират. Но телефонът е и зло, и необходимост. Една нишка, която ме свързва с хората.

Разговорът докосва въпроса за интелектуалната поезия. За Багряна има само една поезия - истинската. Има хора които така са устроени - всичко да прекарват през интелекта си. Интелектуалната поезия има право на съществуване, стига да не е навеяна от чужди образци, а да е дошла по свой път. За пример на истинската интелектуална поезия Багряна сочи малкото стихотворение на Блага Димитрова “Да бъдеш жена…”, печатано в сп. “Пламък”, кн.10/1965. Това е един отломък от сърцето, един бисер, намерен по мисловен път. И ако има жени на други планети, и те ще го приемат като свое вълнение и откровение.

Моментът е подходящ да попитам поетесата кое от своите произведения най-много цени.

- Все едно да запитате една майка на здрави и хубави деца - кое от тях най-много обича. Трудно ми е да назова само едно. Мили са ми стихотворенията от “Вечната и святата”, от “Звезда на моряка” и “Не те измести никой” и “Късна есен” от Боянския цикъл, свързан с паметта на скъп за мен човек. Като зряла мисъл ценя “Контрапункти”, но като поезия и дълбочина обичам цикъла “Сезони”.

Багряна няма специално предпочитание към темата, но пише само за онова което дълбоко я е развълнувало. Разговорът скача от тема на тема - за познанството на Багряна със световноизвестни поети, като Анна Аматова, Симонов, Ян Смрек, Андрей Френо, за преводаческата й работа върху творчеството на тези поети, за бъдещата й работа върху продължението на “Контрапункти”, за голямата заетост като общественик.

Дългогодишен член на редколегията на сп.”Септември”, Багряна има голям опит в работата си с младите поети. Питам я какви съвети дава на младите творци. Поетесата дълго е мислила по този въпрос.

Поет не се става само с препоръки и учение. Преди всичко е необходима дарба и упорита работа. На младия творец му е необходимо да притежава огромна култура, която не се придобива само от книгите, а от ежедневния живот, от общуването с хората, от пътуванията, от владеенето на чужди езици. На поезията не бива да се гледа като средство за печелене на пари и заемане на добри служби. Най-хубаво е младият поет да има една основна професия - инженер, лекар, архитект… Това разширява погледа му, задълбочава познанията му, обогатява мислите му. Да има търпение да остави написаното стихотворение да поотлежи, за да го погледне след това като с чужди очи и да види недостатъците му. Постоянството и волята за работа да вървят ръка за ръка със самокритичността. Всеки човек може да преживява, но само поетът има дарбата да прави от преживяванията творчество, като влага в него нещо трайно със значение за много времена и хора. Последният съвет на Багряна към младите поети, е да не гледат на писането като на лека работа. Колкото повече пише поетът, толкова му е по-трудно. Истинската поезия изисква опит, знание и майсторство.

Беседата с голямата поетеса е много интересна. Нейният мелодичен глас пълни с уют боянския й дом. Иска ми се да запитам Багряна как живее, та е така жизнена и неуморима. Тя не се бои да разкрие тайната на своята виталност. В труда тя е намирала винаги ключа на физическата и душевната бодрост. Поетът не е надземно същество. Поезията трябва да се ражда от живота, да е пълнокръвна и разнообразна като него. Всеки човек трябва да изживее всичко отредено му от природата. Да се труди физически и духовно. Да се интересува от достиженията на науката, да върви в крак с времето.

- Аз много се интересувам от космонавтика, например. И новите открития ме вълнуват. Всеки ден чакам да чуя, че някой българин е направил велико откритие. Радвам се на всяко българско изобретение. В това е моят дълбок патриотизъм. Гордея се, че съм българка!

Вече на вратата на раздяла задавам последният въпрос на поетесата:

- Каква щяхте да станете, ако не бяхте поетеса?

Багряна е лаконична:

- Пилот или капитан на кораб.

Припомних си последния куплет на стихотворението й “Къща в Бояна”: “За това не знам дали съм в пристан след изминатия в бури път, или вечно съм на старт пред писта, и в летене дните ми ще спрат”.

- Дългогодишно приятелство ви свързва с Дора Габе, кажете каква я усетихте вие, какво бе за нея Добруджа?

- О, Дора много страдаше за поробена Добруджа. Тя се беше сляла с тази земя. Вечер, когато присядахме на брега във Варна, дълго мълчеше. Знаех защо мълчи - болеше я, като гледаше отсреща фара! А колко сказки изнесе из София и по Европа… Пишеше и писма до наши колеги и приятели там и разказваше за тази неправда, та да знае и международната общност.

- А после отидохте ли до фара?

- И още как! А какво стана там…

Като че ли говореха едновременно - едната, седнала в креслото си срещу мен, а другата някъде отгоре, от небитието, но със същите интонации и изрази…

- Отидохме до фара. Там имаше военно поделение. Имало го е и в онези години, в които с Дора сме гледали към българския бряг. Офицерите, които ни съпровождаха, ни представиха пред войничетата. Едното от тях - и сега го виждам - светло, такова русо момче, с широко отворени пъстри очи. Българче, добруджанче от Дунавска Добруджа. Като чу имената ни, поруменя, изпъна се пред офицерите и поиска разрешение да каже нещо… Че като зарецитира: „Имам две ръчички/ и двете мънички…”, „Калинчице малка/ на ти таз писалка…”, „Чук-чук, яйчице/ имаш ли си сърчице…” Будно, хубаво момче беше. Дора онемя. Разплака се. Прегърна го… То, в тези дни сълзите ни лесно идваха…

- А после? - настоявах аз.

- После ли? После дойде поантата на това стихотворение… Докато русото момче рецитираше, едно друго - черничко такова, на циганче приличаше, ама не беше, все се взираше в мене… Попитах го дали иска нещо да ми каже. „Не чух добре името ви” - запъна се момчето… „Багряна” - отговори вместо мене развълнуваната Дора. И тогава стана това, което дали днес някой ще повярва?…

-?!

- Черноокото войниче поиска разрешение и затича към самия фар. След минути, запъхтяно, момчето се върна - беше взело стълбите нагоре и надолу на бегом. Внимателно държеше в ръце лист хартия, който беше много пожълтял и се чупеше. „Паролата”- изрече войничето на един дъх.

После едно през друго българчетата на граничния пост при Калиакренския фар заразказвали за това как всеки стар набор предавал тайната на младите войници. И тази тайна знаели само българските войници, криели я от румънчетата… Каква е паролата? Морски стихотворения на Багряна, излезли през далечната 1926 година и попаднали в Добруджа в ръцете на любознателен млад българин по неведомите пътеки на нелегално внасяния български печат. Горд, че българска поетеса пише за неговото Черно море, че в Отечеството не са ги забравили, младият човек взема този свитък стихове със себе си, когато отива в казармата. Там, на пост, той внимателно подпъхва един от листите между стъклата на самия фар - за да го има българското писано слово винаги и със светлината си фарът да праща в морето и други сигнали… Разбира се, споделил под клетва, с най-близкия си приятел, той пък със своя - и така от набор на набор била предавана паролата.

- Всички мълчахме. Мълчаха и ни преглъщаха и офицерите. А момчето, вече събрало сили, не спираше да рецитира: „Морето е малко,/но носи име Черно,/и върхът е Черен,/вечно сърдит и свъсен,/и черна земята, плодна/но тъжна безмерно…”

- А Дора Габе? - исках да върна разказа към моята любимка аз.

- Дора ли? Никога не съм я виждала толкова щастлива, както в този ден. Тя наистина беше голяма родолюбка…

Много ми се искаше да зная, но от уважение не си разреших да я запитам дали е казала тези хубави думи за Дора Габе, докато е била жива… За жалост, някои гънки от нечия история не могат да бъдат осветени от никакви фарове. „Светът е тайна” - беше проумяла “виновницата” за тези редове след почти 100-годишен житейски опит.

Багряна стоеше на вратнята върху огромния фон на заснежената Витоша - естествена като живота и силна като него.