Интервю с Георги Майоров

(Курсова работа на студентката Албена Димитрова)

- Другарю Майоров, казвам се Албена Димитрова. От факултета по журналистика ме изпращат при вас да поговорим как се постига  ефективност на текста (публикацията). Приемате ли предложението?

- Разбира се! Не е толкова трудно. И с удоволствие щом се касае за майсторството в професията ни. Преди разговора обаче следва да се запознаем. Представянето на интервюирания е задължително за всяко интервю. Завършил съм военно училище, военна академия, журналистика в ,,СУ ,,Климент Охридски” и специализация по Противопожарна охрана. От 1970 година съм работил като редактор във вестниците ,,Бойно знаме”, ,,Трудово дело”, ,,Народна младеж”. От две години съм заместник-главен редактор на списание ,,Огнеборец” - издание на Министерството на вътрешните работи по проблемите на противопожарната охрана. Имам стотици публикации. През 1983 година издадох повестта-хроника ,,Няма връщане”, но по-важни за нашия разговор са изследванията ми ,,Ролята и мястото на в. ,,Бойно знаме” за разпространение на методите и принципите на обучение” (1974), ,,Води или развежда уводната статия във в. ,,Народна армия” (1982), ,,Публицист-хуманистът Борис Дрангов - живот и творчество” (1984), ,,Ролята и мястото на сп. ,,Огнеборец” за разпространение на научно-техническия прогрес в противопожарната охрана” (1987), ,,Елипсата на една кръгла маса” (1988) - анализ на две паралелни публикации във вестниците ,,Труд” и ,,Народен страж” от един общ разговор за борбата с посегателствата, разхищенията, безстопанствеността, авариите и пожарите.

Но да пристъпим към пряката работа! Трябва само да заменим думата ,,текст” с ,,публикация”. Защо? ,,Текст” съдържа технократичен оттенък, намирисва на нещо незавършено, на част от цялото, къс, откъс. А ние ще имаме за обект на разговор цялостното журналистическо произведение, завършено със своите елементи - форма, съдържание, структура.

От друга страна е малко обидно журналистическа творба да наричаме просто ,,текст”. В своите лекции покойният вече професор Димитър Георгиев, когото много уважавам, ни обръщаше особено внимание на тези понятия - да разглеждаме всяка публикация като творба, като произведение на журналистическото изкуство.

Още повече, че журналистическият труд никак не е за подценяване в сравнение с всеки друг интелектуален труд - на писателя, композитора, драматурга, художника и т.н.

Нещо повече. Той е труден, напрегнат, робски тежък. И на всичко отгоре - твърде интензивен и отговорен.

- Вие четете ли произведенията на своите колеги и какво в тях считате за професионален успех?

- Задължително! От професионален интерес и не по-малко от човешко любопитство и любознателност. Аз съм от тези особено устроени хора, които не могат да завиждат, да не говорим да злорадстват. Всяко постижение на мой колега ме радва и вдъхновява.

Едва ли не съм горд, че се познаваме, че крачката ни е единна. И впрегнати в един хомот, всеки оставя различна бразда, но с еднакво усърдие теглим плуга на журналистиката, на живота. Щом видя, че съм изпреварен, решително напрягам сили да се изравним.

Чета също всеки полезен от професионална гледна точка материал и особено майсторски излятото четиво. И все пак, не всичко. Един бегъл поглед по страниците на дадено издание, заглавията ми посочват кое е значително. Гледам и имената на авторите. Иначе времето не би ни стигнало за пряката ни работа.

Що се отнася до професионалния успех, за такъв считам постигнат в онези публикации, които ми създават истинска наслада при четенето - интересни факти, хубав стил, увлекателност на цялата публикация. И особено пиперливо разработените теми. Обичам хубавото, истината.

- А как се постигат четивността и въздействието?

- Те са пряко свързани и се постигат, ако се намират в диалектическо единство. Колкото четивността е по-добра, толкова въздействието е по-голямо, защото за да въздейства дадена публикация, първо трябва да се прочете.

Но това още не означава ефективност. Четивността е само прелюдие. Тя ни въвежда в олтара на словото. А ако в този олтар се казват интересни мисли, тогава той става олтар за изповед и на читателя.

Или чрез своето въздействие върху чувствата и мислите, той променя мисленето на читателя в унисон с прочетеното. Оттам идва и неговото поведение във всекидневната практика. Най-голямо е въздействието, особено когато тезата в публикацията съвпада с чувствата и въжделенията на читателя, с неговите представи за живота, с неговите надежди за социален прогрес и всестранен напредък на обществото.

Ако неговата мисловна позиция не е близка с публикацията, а доказателствата са силни, ясни и убедителни, тогава читателят най-малко ще се разколебае в своята позиция, ще се замисли по-дълбоко. Тогава ще намери за правдоподобно и необходимо в известна степен да промени своето мнение и поведение в обществото.

Точно тази промяна е правопропорционална на четивността. Която зависи от новото, което се казва, от внезапността на съжденията, от ортодоксалността им дори в общия контекст на информацията. Зависи още от оригиналността на изказаното, от конкретността и истинността на фактите, от актуалността и злободневността на темата.

И когато я разработваме, много е важно да не се плъзгаме по лекотата на служебно-административния, или учебникарския стил, защото ще отблъснем читателя и няма да постигнем нищо. Той е жаден за реалното състояние на живота и за неговата полезна промяна.

Служебно-ведомствения подход при задаване на въпросите, обработването и редактирането на отговорите може да провали дори и нашия разговор. В този смисъл публикацията няма да бъде четивна, интересна, привлекателна.

Няма дори да бъде прочетена, по простата причина, че голословно е защитавана някаква си безполезна теза. Или както споменах, еднопосочността на автора и на читателя е от изключително важно значение за крайния ефект от публикацията.

Защото вместо честен разговор, ние, журналистите, понякога поднасяме неоснователно подсладено ястие. Тогава читателят не ни възприема. Той иска стиска шарена сол, оцет и чер пиперец.

- Казахте, че за да се получи каквото и да е въздействие върху читателя, първото е да го накараме да прочете публикацията. Тогава каква е ролята на заглавието?

- Заглавието е като дамски парфюм. То възбужда нашите сетива, кара ни да бъдем нащрек, предизвиква ни да видим какво се крие зад загадъчната привлекателност. И обратно. Несполучливото заглавие изобщо може да не го забележим. Ще приведа пресните примери от моето изследване на публикациите за ,,кръглата маса”.

Като най-обща теза ще подчертая, че рубриките, заглавията, подзаглавията и вътрешните заглавия трябва да бъдат в единство, да привличат и в една посока да теглят читателя. Как е подходено в двата случая и какъв ефект е постигнат в цитираните публикации?

Заглавието ,,Никой не е луд да си дава зелника” е толкова познато и банално, въртяно и превъртяно през линотипката на обществената мисъл многократно, а отгоре на всичко, народната уста го е омесила както подобава на народната мъдрост.

Но дори не буквалната му употреба не е в състояние да го дешаблонизира, защото пак се повтарят двете клишета - за лудия и за зелника. Веднага става ясно, че читателят не може да очаква нещо интересно и от съдържанието.

Другото заглавие - ,,Студено под общата черга” - също има нещо познато, влизало в обръщение не по малко от зелника - ,,чергата”. Същевременно са съчетани два силни дешаблонизатора - ,,студено” и ,,под общата”. Те веднага се натрапват.

Знае се дърпането на чергата, но тя по принцип завива отделния човек, а тук, щом е обща, ще рече че много хора са покрити с нея. Ето първата загадка:  Кои се крият под нея?! Щом се крият заедно, значи са съдружници. Идва допълнителен под текстов дешаблонизатор само в едната дума. Съдружниците не дърпат чергата.

Те гледат да се скупчат, да се съюзят и обединят, за да са по-силни и да им е топличко. И идва съкрушаващият нашето очакване дешаблонизатор - ,,студено”. Защо студено?! Нали следва да им е топло! Въздействието е силно, интересът е провокиран. Читателят тръгва по редовете. Иска и той да влезе под общата черга, че да види защо там е студено.

Да се върнем отново към първото заглавие. То ни кани на ,,баница”. Съблазнително, но ,,баницата” се поднася в административен стил и то с цели пет подзаглавия: - ,,Нужен е решителен поврат в борбата с отрицателните явления в икономиката, за нейната комплексна защита” и пр.

Ако читателят е имал апетит и все пак е посегнал да си отчупи нещо от публикацията, веднага ще отдръпне ръка, ще отмести погледа си към други заглавия. Докладите, лозунгите, празните обещания и жестикулации го отблъскват. Нагледно виждаме колко важно е заглавието.

- А структурата и композицията?

- Структурата или композицията на публикацията зависят единствено от перото на журналиста. Понятията, естествено, не се покриват. Освен идейно-смисловия градеж на публикацията, под структура разбираме и идейно-графичния облик. Под композиция разбираме разчленяване и взаимно обвързване на разнородните елементи или компоненти в творбата.

Композицията следва да осигури цялостност на творбата, да спои съдържанието и изразните средства, да акцентира на главното, да разпредели оптимално компонентите в цялото словесно пространство на публикацията.

Каква да бъде композицията, решава сам авторът. Тя трябва да е такава, че произведението да е максимално монолитно, разбираемо и възможно най-кратко.

В споменатите публикации, същностното изложение на материала във в. ,,Труд” започва простичко, не натрапчиво: - “Разговаряхме предимно за собствеността - как я пазим, или по-точно как не я пазим.”

Силата идва от подтекстовото намекване. Това веднага ангажира вниманието на читателя. Докато в публикацията на в. ,,Народен страж” фактите се намират по средата на материала, както вероятно е било изложението на ,,масата”.

- Трябва ли да търсим сензационност? Как да въздействаме на читателя при публикации на теми от познатото ни всекидневие? Особено при някоя банална тема?

- Първо, не бива да мислим, че всекидневието не съдържа изненади, дори сензации. Че къде ще станат те, ако не във всекидневието? Само трябва да имаме око, да ги видим, сърце да ги възприемем като важни и перо, за да ги направим интересни. Няма банални теми, има банални автори.

Страхливи и нагаждащи се към конюнктурата журналисти, които не искат да рискуват с лице срещу вятъра. За сензацията ние сме си изградили малко деформирано мнение. Твърде често смесваме класово-партийния подход с безличното отношение към явленията, процесите и фактите в нашата действителност. Прикриваме се зад непримиримостта на двете идеологии - марксистко-ленинската и буржоазната.

Заменяме безсилието си да решим едни или други проблеми със забраната да даваме гласност на истината, чрез оправданието за съществуването на недосегаеми ,,служебни и държавни тайни”. Това достатъчно претъпи вниманието на хората, приспа и българската журналистика.

През последните години, когато вече пресата ни стана очебийно еднотипна, не  можеше да не се прозре необходимостта от конкуренция, за да привлечем читателската аудитория. Това още по-осезателно се почувства с промяната в цените на изданията.

Всеки търси изданието с най-разнообразна и задоволяваща неговия вкус информация. И сензационните съобщения все повече ще се налагат. Но не бруталната и безогледна сензация, а онази, която казва истината в нейния най-чист вид и я интерпретира в нейния обективен смисъл.

- Оправдано ли е и може ли нещо да принуди журналиста да не казва истината, или да променя фактите?

- Фактите не могат да се променят произволно. Те са си факти. Същото се отнася и за явленията и процесите в обществено-политическия, социалния, икономическия, духовния и т.н. живот. Те съществуват обективно, извън съзнанието на журналиста. Дали съвпадат с неговото желание и разбиране или не, няма значение.

Що се отнася до принудата да не се казва истината, такава принуда не действа, ако журналистът не клеква пред нея. И ако фактите са неудобни за изданието, може само да се спре публикуването на материала.

Но дори и при такова положение, свободата на печата все пак остава под въпрос. Но не бива да се подчиняваме на криво разбрани ведомствени интереси, кариеристични подбуди, болни амбиции и демагогия.

В сегашните неузрели условия за гласност, деформации на истината съществуват. Не става дума за украшателство на фактите и явленията в отделни случаи, което се прави. Но истината си остава истина.

- Възможно ли е фактите и събитието да бъдат по-интересни от публикацията?

- Може. Всичко зависи от позицията на журналиста, от неговия професионализъм и майсторство. Който не знае как да използва фактите, кое да спести и кое да изтъкне като доминанта, напълно е възможно да ни поднесе безинтересна публикация. Тогава той или е мързелив, или некадърен.

Първото се лекува с ,,пришпорване” от редакционния колектив, а некадърността е нелечима. Затова фигуранти в редакциите все пак съществуват. Както и в целия ни обществено-политически живот.

- Тогава има ли смисъл от такава публикация?

- Няма смисъл да излиза, но това не значи че не може да излезе. Само че ефект от нея няма да има, или ще постига нежелания резултат.

- За да постигнете желаната ефективност на публикациите си как вие лично пишете вашите творби?

- Творческата лаборатория на всеки журналист е строго индивидуална. Тя зависи от ,,багажа” в главата, от професионалната подготовка, от житейския опит, от рутината да се концентрира и главно от неговата откривателска заложба и дарба да твори.

Аз, ако имам някакъв успех, той се дължи на трудолюбието, на постъпателното ми израстване в различни редакционни колективи - от малкия колектив на седмичника през големия колектив на всекидневника и накрая от целенасочената грижа за своето съзряване като журналист. Вече си имам и свой ред на работа.

Предварителна подготовка при отиване в командировка по дадена тема, задълбочено изучаване на фактите на място, че да получа необходимата яснота какво ще пиша. Или самата тема да е узряла в мене. В повечето случаи при мене първо се ражда заглавието. От неговото сполучливо намиране зависи силата на разработваната публикация.

Малките материали пиша от ход след тръгването на мисълта. И особено ако хубаво се излее първото изречение. Защото не винаги ми се отдава първото изречение да напиша без доста мислене. Композицията в такива случаи е мисловно-асоциативна и не правя предварителен план.

За големите публикации обаче, които почиват на многостранни изследвания, както примерно очерците ,,Доблестното войнство на Широка лъка”, за Чепеларските и Велинградските войници за рубриката ,,От всеки дом има войници” на сп. ,,Български воин”, правя план и очертавам подзаглавията и вътрешните заглавия, които са ориентир за разгръщане на изложението.

Редактирам няколко пъти, оставям написаното да отлежи, пак се връщам за нови редакции, докато написаното ми хареса. За споменатите публикации по шест месеца събирах архивни материали и разпитвах живи участници във войните чак до столетници.

Първия очерк написах за една седмица в обем 40 страници. След изцеждането му предложих за публикация само 24 машинописни страници, които излязоха в два последователни броя на списанието приз 1978 година.

Накратко схемата на творческия ми процес е следната: ,,Избор на темата - изследване - теза и композиция - разработване на темата”.

- Изданието влияе ли за възприемането и авторитета на публикацията?

- Разбира се! И то много. Особено за обикновения и предубедения читател. Такъв читател, ако чете една и съща публикация в две издания с различен социален статус, ще каже че едното е снесло щраусово яйце, а другото - едва лястовиче. Но с професионалния читател и такъв с висок интелектуален багаж, това не може да се случи.

На неговото мнение изданието не влияе. Той ще оцени публикацията обективно, с критерий на зряло око. Но всичко не може абсолютно да се премери. Читателят с по-добро око ще погледне на публикацията във авторитетен всекидневник, отколкото в седмичник.

Но всяко издание гради авторитета си и печели подобаващото му внимание. Магията не е в някакви вълшебни биотокове, които излъчва или не дадено издание. А дали пуска или не халтури.

- И последен въпрос: ефективна ли е в крайна сметка българската журналистика?

- Българската журналистика е била, е и ще бъде винаги ефективна, защото носи маята на възрожденската ни чистота, закърмена е от българския свободолюбив дух и е пияна от високите идеали на бъдното.

Една или друга конюнктура в едно или друго време е оказвала едно или друго влияние, но като цяло българската журналистика е носила високо развято знамето на свободата и добротата на българския народ.

Тя е онази обединяваща сила на всички слоеве на обществото, която превръща преустройството в необратим процес и винаги ще извисява естетическите ни вкусове.

PS. Доста години следях положителните изяви на Албена Димитрова в печата и телевизията. После загубих следите й и сега не мога да кажа докъде е стигнала в творческото си развитие.