из анкетната книга на Тодор Коруев с Петър Андасаров „Защото съм такъв” (2019)

- И какво стана, започна ли да стягаш торбето си за път към София, както ти препоръчал Евтим Евтимов след свалянето ти като председател на Окръжната литературна група в Кюстендил?

- Нямаше нищо трагично в този спретнат ми от кюстендилци преврат. Беше ми малко неприятно, но не знам как наум ми дойдоха стихове от моя приятел Дамян П. Дамянов „…ще потъжа, ден-два ще ми е криво, / ала от скръб едва ли ще умра!”. Като приключи този важен за мен етап отрезнях съвсем и си припомних някои неща, които са наклонили везните към решението на висшето окръжно ръководство да се освободят от мен и да не ме „развиват” като свой кадър. Стартът ми, а и по-голямата част от председателството ми беше успешен и на няколко пъти ме привикаха на отговорни места, за да разговарят с мен за моето бъдеще. Първо ми предложиха да постъпя във Висшата партийна школа в София, а после и да ме пратят на най-високото място - във Висшата партийна школа (академия) в Москва. Междувременно ми предоставиха възможност да оглавя отговорен отдел в Окръжния съвет на профсъюзите и други примамливи звена в окръжни институции. Отказвах винаги с думите, че следвам своя път на творческото си развитие и ми е чужда всякаква друга кариера. Станало им беше ясно, че за тях аз съм неблагонадежден, че съм им чужд елемент. Точно през това време на ангажиментите ми в окръжната литературна група, особено след излизането на първата ми книга, се закучи и работата с приемането на ръкописа за втората ми книга. Той се превърна като совалка между мен и издателството - същото - „Народна младеж”. И, за да не губя време успоредно с грижите по него започнах много сериозно да се готвя за написването на художествено-документална повест за Мара Петлякова за библиотеката „Имена върху гранит” на младежкото издателство. Обходих окръжни и софийски музеи, местата, където е живяла, интернирвана, затваряна тя и стигнах чак до Москва - три месеца рових из архивите на Международната ленинска школа, която Мария била завършила. Основна роля изиграха многото и безкрайно ценни материали от архива на Министерството на вътрешните работи, където се влизаше с разрешение от най-високо място. Тя излезе през 1971 година с продаващото се заглавие „А е толкова рано за сбогом” и макар да бе в тираж 15 000 бързо свърши по книжарниците. Както се казва - беше приета радушно от читателите и получи много добра оценка от критиката - излязоха доста рецензии за нея. Тя се оказа фактор и ми отвори вратите на редакцията на вестника, в който започнах работа в София и на издателството „Партиздат”, в което свърши ходенето ми по мъките, свързани със житейските ми проблеми в столицата.

- И как се отвори вратата на редакцията, в която започна работа в София? На кой вестник беше тази редакция?

- На един от най-симпатичните и най-търсените тогава вестници - „Кооперативно село”. И ти сигурно помниш как се купуваха по будките вестниците, най-често с думите: „Дело”, „Село”, слава, която пожъна по-късно и „Вечерни новини”. Това ти знаеш и по-добре от мене, тъй като завеждаше културния отдел на чакания с опашки всеки ден около четири часа след обяд „Новини”. Не познавах много добре „Село”,а един по-млад от мен млад поет, едно страшно симпатично и общително момче с добродушно сърце ме заведе направо в редакцията. Бяхме се запознали наскоро, от съседни землища бяхме - той от Пернишко, село Батановци (Темелково). Захари Иванов, познаваш го много добре. Той бил близък с първия зам. главен редактор на вестника Николай Загорски, един изискан човек, който веднага ми направи впечатление, че си мери и дума, и жест, наблюдаващ и Културния отдел. За него търсели човек с конкурс. Той ме представи пред Николай Загорски, който ме помоли да подготвя и предам в редакцията, лично нему молба, био-библиографска справка и печатани материали в други вестници и списания. Само след два дни отнесох всичко на секретарката на редакцията, а след още два дни Захари ми позвъни и ми каза да се явя при зам. главния Загорски. Беше разбрал от него, че имам издадени две книги, че съм много добър млад поет. Той му беше отнесъл моята първа книга, а към художествено-документалната ми повест прояви голям интерес и ме помоли да му я пратя или дам лично. Само след месец, беше края на юни, по телефона ми се обади самият той, за да ми каже, че от всички кандидати, макар че съм от провинцията и нямам софийско жителство, са предпочели мен. На 2 август ви чакаме в редакцията на ул. „11 август” № 18 да започнете работа в отдел „Култура”. В същия ден за завеждащ отдела бе назначен Петър Динчев, изявен журналист, премествали го от друг отдел на същия вестник. После и той щеше да е мой благодетел, а между нас да се роди искрено приятелство. Каза ми, че именно двете ми книги са надделели за моя избор измежду кандидатите. Но първият ми благодетел в София беше пак той - Захари Иванов. Нямах никакви близки и първият месец прехождах всеки ден от гр. Станке Димитров до София и обратно със славното си трабантче. Но застудя и започнах тези прехождания на седмица - в събота и в понеделник обратно. След едномесечен престой в апартамента на баджанака ми Фотьо и балдъзата ми Йорданка, не можех да безпокоя повече семейството им и останах на улицата. Бях отклонил поканата на Захари няколко пъти от неудобство - той също бе на квартира - тясна при това. Но - каквото за мен, това и за теб - отсече една вечер и ме приюти. Оттогава ми е мил на сърцето и неизменен скъп приятел. А съдбата също помни тия неща и на жеста отвръща със жест. После като завеждах редакция „Художествена литература” на издателство „Народна младеж” тя, съдбата направи така, че да съм редактор на негови чудесни книги със стихове.

- Значи недружелюбно те посрещна София?

- И още как! Цялата работа бе в това, че нямах софийско жителство. Можех да продам веднага етажа си в Станке Димитров и да си закупим жилище, но за това трябваше да съм жител на столицата. И онова ходене по мъките, за което ти загатнах започна, та трая с години. Измъчих се с пътуванията с трабанта - над 60 километра са това, ту през Белчин бани и Ярема - по гърба и раменете на Витоша, ту през Диканите и Даскалово, през Рударци, Владая та в София. Пътища тежки, тесни и неудобни. Квартира трудно се намираше, по едно време преспивах в редакцията - върху бюрата, свалях пердетата и с тях се завивах. Но и така не можех да продължа. Зимата си е зима. Притеснявах се много, семейството си с две деца - момче на 9 и момиче на една годинка бях оставил само на грижите на майка им. А аз мизерувах в истинския смисъл на думата из София. Все по чужди къщи, колкото и любезни да бяха стопаните им, мои приятели. За кратко време живях у Динчеви - при Петър и прекрасната му съпруга Бойка - голямата народна певица Бойка Присадова. И започнах усилено да търся семейна квартира. Бре, няма и няма. Никой не кандисва, хеле пък като разбере, че си с малки деца. Най-после някакъв препитаващ се с тази работа ме свърза с едър мустакат бай Радой от с. Гниляне, пенсионер, вдовец, който ни предложи за сто лева две малки стаички с чешма на двора. И така заживяхме заедно в прочутия квартал „Орландовци” на улица „Подем” номер 5. Имахме си обаче и удобство - съвсем наблизо ни бе детската ясла и градина за момиченцето ни Анна, а Георги продължи училище. Жена ми започна работа във Фармахим и всичко уж се уреди. Лошо, хубаво поне имахме покрив над главите си и бяхме заедно.

- А как се разви историята с ръкописа за втората ти поетична книга? Ти вече беше в София, имаше контакти с колеги от редакции и издателства…

- Историята се повтаряше като с ръкописа за първата, дори се задълбочаваше, докато дойде ден, в който щастието отново ми се усмихна, изгря слънце и на моята улица. Ходех често при Евтим Евтимов в Съюза на българските писатели, посещавах го в стаята му на партиен секретар. Един ден малко след обяд не го заварих там, а го срещнах близо до съюза, идеше откъм Съюза на журналистите, по „Ангел Кънчев”. Усмихна се, поздравихме се и ме пита: „Какво стана, докъде стигнахте с ръкописа ти в „Народна младеж?” Доникъде - отвърнах му и му разказах как съм чакал с часове в много дни пред кабинета на директора Марко Недялков, а те вътре си пият уиски и огласят със смях целия етаж. Няма да забравя, че няколко дни ме държеше на крак при чаровната и несменяема секретарка Зорка, за да ми каже кога ще ни предаде поемата си, която главния ни му беше обещал да я печатаме в няколко броя с продължение. Можеш ли да си представиш, такава практика нямаше във вестниците. Но те бяха от едно село с главния редактор Ангел Николов, който имаше слабост към Марко Недялков и настояваше да не мърдам от кабинета му докато не получа от него лично въпросната поема. Получих я обаче чрез Зора, вътре така и не влязох да му видя физиономията. И да се престраша да го попитам за ръкописа си, за който му беше споменал при напускането си от този кабинет предишният директор Слав Хр. Караславов. Не беше обърнал внимание на думите му, макар да знаеше, че лично Слав го беше предложил в Централния комитет на ДКМС и в Голямата къща за негов наследник. Скоро след това го уволниха и…

Евтим ме слуша и се усмихва, а аз не разбирах тази му усмивка. Сложи ръка на рамото ми и вика: „Ела утре с ръкописа си в издателството, днес ме калесаха в ЦК за директор” И земята, и небето се обърнаха три пъти, зави ми се свят. Цяла нощ не спах и в 10 часа влязох за първи път в кабинета, който ненавиждах заради предишния му обитател. Честитих на Евтим, той извика Тодор Янчев и Нина Андонова, предаде им ръкописа с поръката да го задвижат веднага по съответния ред и без друго предълго е чакал някой да му обърне внимание в издателството. Един месец беше достатъчен да поеме към печатница и през април на 1977 година, точно след 8 години чакане излезе от печат. Получи добра, даже много добра оценка от критиката. През следващата 1978 година с нея кандидатствах и станах член на Съюза на българските писатели. Беше последната ми година във вестник „Кооперативно село”. Аз, че се радвах, радвах се до полуда, ама радостта ми споделиха най-искрено зам.главния Николай Загорски и главния редактор Ангел Николов, който ме ценеше много и водеше заедно с мен истинска борба за жителството ми и за ведомствено жилище от министерството. Тогава „Кооперативно село” беше издание на Министерството на земеделието, по-късно стана орган на ЦК на БКП. Успя частично, защото зад гърба на министъра Ганчо Кръстев един от заместниците му, ме преметна. Дадоха ми старата квартира на неговата секретарка във фондовите жилища в „Западен парк”, тя беше 32 квадрата, а апартамента, определен за тричленното ми семейство в новопостроения блок на министерството зад хотел „Хемус” в „Лозенец” грабна тя. И потулиха тази ощетила ме тяхна хватка с направената замяна. Но краят на мъките ми е бил съвсем близо със следващия жест на съдбата ми към мен. Макар че не бях си и помислял да се разделям с този вестник, донесъл ми много радости на това първо мое работно място в София.

- В какво се изразяваше тази твоя радост, каква беше атмосферата в редакцията на вестника? И с какво се промени живота ти?

- Тъкмо атмосферата най-много ме радваше, тя беше творческа с много ангажименти, свързани с национални културни институции и всички съществуващи творчески съюзи; с българското национално радио и Българската национална телевизия, че дори с някои от министерствата. За първи път в живота си имах толкова много възможности за срещи с писатели, с творци на възлови места във вестници и списания, в радиото и телевизията, в почти всички издателства. Това ме обогатяваше страшно, носеше ми нови познанства и приятелства. Те от своя страна проявяваха интерес към моето творчество, стана по-възможен директния ми път до тях и до по-честите ми изяви. Почувствах огромната разлика във взаимоотношенията им с авторите от провинцията и със живеещите и работещите в столицата. Всеки ден четвъртата страница на „Кооперативно село” трябваше да се пълни с материали от нашия отдел, така я и наричаха „Културната страница” на вестника. Голямата част от интелигенцията купуваше този вестник заради разнообразните й материали. И, разбира се, заради публикуваните им собствени творби. Освен епизодични гостувания на известни писатели, художници, композитори, архитекти и други, редакцията бе привлякла и своите постоянни автори, между които и едни от най-изтъкнатите. А имаше и писатели, които посещаваха нашия отдел почти всяка седмица. Така и аз имах щастието да се запозная с такива писателски личности като Станислав Сивриев, Димитър Добрев, Стоян Ц. Даскалов, Стефан Станчев, Марий Ягодов, Славчо Красински и много други: от по-младите на нашето поколение като Димитър Яръмов, Георги Марковски и най-младите. Атмосферата биваше още по-приятна, защото всъщност в стаята бяхме заедно с отдел „Хумор и сатира”, който правеше съботната страница „Весело хоро” с рано напусналия ни талантлив автор и редактор Николай Божков, който въртеше тук всички най-изявени хумористи, сатирици, а карикатуристите водеше бай Слави Митев и заради него идваха и сътрудничеха на вестника - баш майсторите на карикатурата Доньо Донев, Георги Чавдаров, Иван Веселинов, Иван Бабуков, Борислав Златанов, РЕМЕ и по-младият Георги Чалъков (Чалъчето). „Кооперативно село” беше наистина един сериозен авторитетен, търсен и весел вестник със сериозни, професионални редактори и, повечето от тях весели хора. Особено тези от Културния отдел и от „Хумор и сатира”. В малката стаичка на Слави Митев само карикатуристите-гости не можеха да се съберат и затова надвечер пълнеха по-широката наша стая, където се разливаха питиета и се сипеха думи и смях от хумористите зевзеци.

- Вие наистина си живеехте весело и красиво…

- Ами като свършеше работното време се пренасяхме в кръчмите, които бяха безчет особено по „Дондуков”. И ние с Петър Динчев, и Кольо Божков не можехме да се оплачем от хонорари за почерпка. Една наша информация ни носеше хонорар между 4 и 8 лева. Такива имахме по три-четири на седмица, стават между 12 и 30 лв. Вечер отрупвахме масата с мезета, пийвахме порядъчно и за трима-четирима, а понякога и за седем-осем сметката не надхвърляше 8 - 10 или стигаше с повече хора до двадесет лева. Райски живот, братко. Познат ти е и ти закачи от него, нали?

- Естествено, и с вас съм делил тия златни времена. Особено в емблематичния за интелигенцията на цяла София ресторант на журналистите на „Граф Игнатиев”.

- Почти не минаваше ден ако на обяд не сме, вечер сме там. Сервитьорите ни знаеха вкус и навици, сервираха ни, без да ни питат какво да им поръчаме.

- С кого или с коя компания ти е било най-приятно, най-хубаво в „Журналистите”?

- С компанията на моите приятели и колеги. Кольо Божков също взимаше добри хонорари и беше широко скроено момче, но предпочиташе други кръчми. Много често ни разкарваше от една в друга със своя знаменит „Запорожец”, от новия модел. Но ние си бяхме абонати на този незабравим наш творческо-развлекателен втори дом. Шегите настрани, нека ти призная, че в него спечелих приятелството на един от най-големите наши композитори за всички времена, признат не само в Европа, но и по целия свят. Марин Големинов. Нали ти казах, че с него се срещнахме в Кюстендил като членове на бюрото на Окръжния съвет за култура и изкуство. Аз се възползвах от познанството ни и го помолих един ден да ми даде за вестника интервю. Зарадва се, че вече съм в София и ми определи среща в ресторант „България”, там ходел почти всеки ден да обядва. Като излезе интервюто - голямо и впечатляващо, което похвали на планьорка самият главен редактор Ангел Николов, аз го поканих в ресторанта на журналистите. Ходил няколко пъти, но му се видяло по-шумно, а иначе му харесало. И от този ден срещите ни ставаха все на това място. Избра си маса под колоната на великия Борис Ангелушев, където бе плакатчето с изписаните две букви Б. А. И до края на живота си тази маса и даже този стол останаха негови любими в любимия му вече ресторант на журналистите. И до ден днешен смятам, че годините ми в „Кооперативно село” бяха от най-хубавите в края на Христовата ми възраст. И от най-ползотворните. Тук посрещнах третата си поредна книга (втората поетична) „Преди да ви повикам” на издателство „Народна младеж”, с която бях приет за член на Съюза на българските писатели през 1978 година, както ти казах. В тази редакция стана и голямото поливане на това изключително важно в живота на всеки поет, на всеки писател, събитие. Знаеш и ти как се ставаше тогава член на творчески съюз, хеле пък на съюза на писателите. Все едно че те примат за член на БАН. И други, и други неща ми носеха радост - участвах в, и отразявах празниците на поезията, в кръгли маси, в международните срещи на писателите, в годишните дискусии на СБП, в литературните десанти по Левчево време, в конгреси на съюза и на културата, на другите творчески съюзи.

- Името ти ставаше все по-известно с поезия и публицистика в много вестници и списания…

- И вече ме търсеха по различни поводи за есеистични, за публицистични материали. Бях приет за член на клубовете по публицистика на вестниците „Работническо дело” и „Труд”. Получавах покани от много издания, от радиото и телевизията. Годините ми растяха, растеше и популярността ми, полека-лека заемах свое си място на националното творческо поле, най-важното - в литературните среди. Затова произнасям с благослов и сега името на моя приятел и благодетел Захари Иванов. Стигаше ми и това, че по предложение на ръководството на вестника бях включен в списък на Съюза на журналистите за курс по усъвършенстване на руски език не къде да е, а в най-престижния Московски университет „имени Ломоносова” досами огъня на незнайния войн и до манежа, под стените на Кремъл, в сърцето на Съветската столица. Не изгубих и ден от шестмесечния ни престой на учение в университета. Курсовата ни Шалимова почти не изпитваше, но ни преподаваше перфектно и водеше упражненията ни по същия начин, съчетани с посещения на световно известни места и градове. За първи и единствен път влязох и видях кремълските забележителности и чудесии, работното място на Ленин и Надежда Крупская и почувствах застиналото време и величие на вожда и ръководителя на Октомврийската революция Владимир Илич (Улянов) в неговия мавзолей. Зашеметяващи бяха часовете в Третяковската галерия, музеите на великите Пушкин и Маяковски. Завинаги отекнаха в душата ми камбаните на Суздалските църкви и манастири и тече през мен Москва река… И благославях руския език, който бях избрал за втора моя специалност в Софийския държавен университет „Климент Охридски”, защото в групата бяхме журналисти от цялата гилдия, завършили първа и втора специалност руска филология. А такива бяха и колегите ни от всички други социалистически страни, което ни даваше по-лесния ключ за нашето всекидневно общуване. По обратния път за България почувствах, че дългите разстояния те правят по-буден и издръжлив, а големите пространства оставят част у тебе и душата ти става по-широка и по-дълбока. Осветена от нови знания и духовни богатства.

- В твое време вестник „Кооперативно село” беше авторитетен и добре списван вестник.

- И да не отмина един важен факт за популярността и авторитета на вестник „Кооперативно село”. Както казва народът „Крушката си има опашка” аз ще съотнеса тази приказка към традицията на вестника. Негови главни редактори бяха хора като Велчо Чанков и Коста Андреев, завеждащ Културния отдел - писатели като Димитър Ангелов, а редактор е бил Александър Геров. Един от най-признавалия и обичалия го е Николай Хайтов, а Сиврията и по-младия Митко Яръмов го благословяха. Ето защо съм щастлив, че записах името си в страници от неговата история. Нещо повече - когато демокрацията на измамниците демократи и мен изхвърли на улицата Коста Андреев ме привика и аз се върнах в наследника на „Село”-то - вестник „Земя”. Първо като кореспондент за Софийски окръг, а сетне и като завеждащ самия отдел „Кореспонденти”.

- Ти прескочи обаче период, както сподели по-рано в анкетата ни, много важен в живота ти в София, сложил край на житейските мъки, твойте и на семейството ти.

- О, о, о той не беше просто важен, а решаващ за съдбата ми като човек и творец в столицата, която вече се готвех да напускам. Ами да - секретарят на Столичния общински съвет „симпатичния” самоковец Стефан Дикин има наглостта при поредната ми среща с него, може би за стотен път, да ме отпрати обратно в Станке Димитров, нямало начин аз да получа жителство. Да съм си събирал багажа и заедно със жена и деца да си идем там, откъдето съм дошъл. Идеше ми да се самоубия. Аз стоях все още в София, защото началникът на МВР на района, в който се водела и нашата редакция, помня само малкото му име - Кирил от Станкедимитровско, ме закриляше. Имал книгата ми „А е толкова рано за сбогом” и видял, че го споменавам като ятак на партизанския отряд „Коста Петров” с командир Васил Демиревски. Убеждаваше ме да не слушам чиновниците в общината, никъде да не мърдам, да си стоя мирно в София и да си работя. Успокояваше ме, че все един ден въпросът ми ще се уреди. Той ми издаваше в началото на всеки месец разрешение за пребиваване и работа в столицата въз основа на предложение от главния редактор на „Кооперативно село” Ангел Николов. И излезе прав - този ден дойде. От вратата чух, че телефонът звъни, връщах се от планьорка. Вдигнах слушалката - беше непознат глас, търсеше Петър Андасаров. Последваха смайващи ме думи: „Аз съм Неделчо Ганчовски, генерален директор на издателството на ЦК на БКП - „Партиздат”. Снощи дочетох вашата книга „А е толкова рано за сбогом”. Трябва ни за редактор автор като вас, към издателството ще открием редакция за документална литература, на която завеждащ ще е Иван Динков. Каня ви утре, най-късно вдругиден за разговор в издателството, в сградата на Полиграфическия комбинат. Боже, истина ли беше или ехо на глас от небесата. Пипам се - аз съм - не съм се побъркал. Отидох, повтори ми вчерашните си думи, а аз се престраших да му призная, че много ми е харесала есеистичната му книга „Брезите не спят”. Помоли ме още тук да напиша молба, да приложа и екземпляр от книгата ми и да ги оставя в канцеларията при секретарките. Бързо се поинтересувах и научих, че още съвсем млад е бил ремсист, а след 9 септември е бил най-младият съветник в кабинета на Георги Димитров. По-късно ми подари двата си тома документалистика за вожда и за онова време. Беше височък, набит човек, с брада, смълчан и достолепен, облечен изискано, говореше бавно без запъвания и грешки. Спокоен, гледаше ме право в очите.

- Та това звучи почти невероятно - да те поканят в най-голямото по ранг, в партийното издателство!

- Пак ще използвам фразата „Невероятно, но факт!” И то какъв! Той избързал, свикал Управителния съвет, докладвал предложението си и гласували за моето привличане и назначение. Именно защото имало много обаждания за различни кандидати. Самият Иван Динков настоявал с цялата си тежест за младата тогава поетеса Валентина Радинска, едно фантастично момиче с фантастични стихове, от които бях запленен. Още повече, че била от края на двамата й земляци Георги Йорданов и Георги Джагаров. Но той излязъл в отпуск, а аз се явих на работа на определената в назначението ми дата. Приведе я в изпълнение моят земляк от Белица, кадровик на издателството - Васил Мадолев, който единствен ме посрещна и ме отведе до работното ми място. Предстоеше ми нов път към неизвестност, с очакване на професионални изненади и надежда за добро бъдеще. Досега редактирах само журналистически материали, някои и по-обемисти, но все пак вестникарски материали. А в издателството за първи път ще се срещна с ръкописи на книги от най-различни и отговорни автори. Още в първия ден разбрах, че те са десетки, а ние бяхме само двама - Иван Динков и аз. Мъчех се да съм спокоен, разчитайки на опита на зав.редакцията ни и на големия му авторитет сред писателите като поет. Преобладаващите автори на повечето ръкописи бяха военни хора, голяма част от тях бивши партизани и ятаци. Малцина бяха писателите, макар че нам ни стигаше един Давид Овадия с неговите два ръкописа и най-шумния - този за Дед.

- А как те посрещна завеждащия - Иван Динков, чувал бях, че е сложен характер?

- Не ми каза и „Честито”, само ме уведоми, че работата е много специфична, а ръкописите са цяла камара. Даде ми първите от тях и ме отпрати в стаята, която беше на другия край на коридора. Тя беше малка, но уютна и в нея щях да работя сам. Още не минал и час ме извика, за да ме предупреди, че трябва да се спазва работното време и всеки ден точно в два след обяд трябва да съм в издателството на работния си стол. Като изчета дадения ми от него ръкопис трябва да му го върна обратно. Преминах пак през дългия коридор и разтворих първия ръкопис. Беше на Георги Стоянов БИГОР документална повест за Чапай легендарната партизанска личност със знамето на известната снимка при слизането на партизаните в гр. Белово влязла в кинохрониките. Бе добре написана, четох и редактирах я два дни и му я представих обратно, както се бе разпоредил. Каза ми, че така тази работа не се върши, не се четат толкова набързо тия ръкописи и ме задължи още веднъж да я изчета и след негови евентуални бележки като завеждащ вече ще мога да я редактирам и да се срещна с автора за разговор. Усещах не загриженост, а явно неодобрение на моята работа още в първите няколко дни. И разбрах, че има това отношение към мен, защото не ме е желал за редактор в новооткрития отдел на издателството. Това започна да ме притеснява и се чувствах подтиснат. Но кому да кажа? А той продължи методично да ме малтретира, особено като разбра, че съм чувствителна до болка натура. Той се бе разположил в голяма стая досами големия кабинет на Генералния директор, на две работни бюра с телефон и оттам рядко ставаше. Имаше навик като влезе да слага отвътре ключ и при случаи се заключваше - вероятно да чете ръкописите, които му предавах обратно. И друг навик доби специално в отношенията си с мен. Всеки ден щом дойдеше на работа вдигаше телефона и ме търсеше все с едни и същи думи: „Петре, ти ли си?” „Аз съм, Иване” - отговарях. „Ела, ако обичаш в стаята ми!” Изминавах дългия коридор, отварях вратата и заставах почти мирно пред него. Той седи самодоволно поглежда ме, пуши и през цигарения дим ме вика да ида по-близо до него. Сочи ми разтворения ръкопис, минал през моята редакция и мрачно ми назидава: „Тета, Петре, тета тука не знаеш ли, че трябва да се сложи запетая, а на следващия ред има излишна дума, а си я оставил. Така не може!” Не разбирах какво значи това тета, а той искал да ми каже „Ето тука…” Не се сдържах и му хвърлих в лицето изречението: „Иване, не се казва тета, а ето, звучи смешно тази твоя дума”. Той зачестяваше дърпането от цигарата и студено млъкваше. Хайде, отивай да работиш, завършваше, без да ме погледне. Имаше дни, в които само проверяваше дали съм дошъл и не ме викаше. Сам беше си създал ореол, а другите, с които редовно общуваше го бяха превърнали в легенда. Идваха му на крака и цели следобеди минаваха в нескончаеми разговори. Били са интересни, вярвах, като гледах кои влизат редовно при него. Най-често Давид Овадия, знаменитата тройка проф. Здравко Петров, проф. Тончо Жечев и проф. Кръстьо Куюмджиев, от по-младите Борислав Геронтиев и други от различни писателски кръгове. Посещаваха го често и известни генерали от близкото минало. С някои от тях имаше понякога и разправии, вероятно по уточняване на факти от събития и свързани с тях имена. Иван не търпеше дръзки хора, обичаше да го слушат, а той напоително да им говори. Мразеше да го апострофират, да му опонират, камо ли да му вдигнат тон. Но ръкописите се увеличаваха и ние с него не можеше да не се виждаме. Виждахме се, той ме призоваваше по телефона, аз се явявах пред бюрото му, той забравяше за забележката ми и пак ме мъмреше: „Тета тука трябва точка, а тука удивителна!” Казвах му, че за това има коректори, тяхна е тази работа, а той: „Ти за какво си тогава, защо си дошъл в издателството?” Днеска така, утре пак така, каре, варе и един ден неочаквано и за самия мен стана тя, каквато стана. Минах през кафенето на писателите, по-рано ходех там почти всеки ден, а откакто започнах в „Партиздат” много рядко. Моят приятел Петко Братинов имаше някакъв повод и - а по водка, а по две, та до четири часа след обяд. Водките не помнех колко са. Динков скъсал телефона, ама аз му се явих директно. Щом влязох завъртях ключа отвътре и заключих. Той намръщено ме пита: „Къде ходи, защо не си на работа? И няма ли най-после да се научиш да редактираш като хората ръкописите, които четеш? Тета, ела виж тука, какво прави тая запетая в това изречение?” Кипна ми, а и водката ме насъскваше, бях си купил от Будапеща джобно ножче-змийче, с остър връх само като го погледнеш, лошо ти става. Наближих го с ножчето и му викам: „Стига с това твое тета, тета, бе, идиот. Нали знаеш, че съм македонче, ако още веднъж чуя това тета, ще те…” Той пребледня, изправи се до стената и едва шепне: „Петре, ти си луд, полудял си!” и посяга към телефона да вика милиция ли, кой ли. Прибрах си ножчето, завъртях се кръгом, отключих вратата, хвърлих ключовете на бюрото му и си отидох в стаята. Много странно - не се оплака никому и продължихме да работим, без да ме вика всеки ден в стаята си, а само когато трябваше да му предам редактирания от мен пореден ръкопис. Епизодът с ножчето звучеше по-иначе, но от благоприличие спестявам произнесените от мен думи. Но тези, на които съм разказвал случая, ги знаят. А Динков после стана мек като памук.

- И все пак какъв човек бе Иван Динков - големият поет?

- Длъжен съм да кажа своите думи, и другите си думи за Иван Динков, защото само изречените дотук не дават моята точна представа за него. Като човек, чиновник и поет. Колкото е сложен неговия характер, толкова ми е сложно да говоря за него. Но наистина се чувствам задължен. И сега ще се опитам да го направя. Иван имаше вид на мизантроп, но в душата му вероятно са минали вихри, обрулили са светли нейни чувства, наранявали са го думи и погледи и то когато светлина е имало в мислите и в намеренията му за добри жестове. Тя, душата на Иван Динков бе преживяла много и прегоряла от всичко преминало през нея. Някои незаслужено я бяха тъпкали с мръсни обуща. И той се бе затворил в себе си, гърчеше се сам в своята изгубила многоцветието си душа, в която преобладаваше черният цвят. Но едно е повече от вярно - душата му бе съхранила всичко и затова той знаеше много. И нещо, в което бях убеден от това си всекидневно общуване с него. Душата му не е преживяла преживяното сама, а го е споделяла и подавала за съхранение на острия му ум. Отдън душата на Иван Динков и в цялата му същност е живеело озарението на интуицията за ориентацията в пространството, наречено живот. И за намирането на точните посоки към истините за него. Беше надарен от мирозданието да назове и пространствата, и истините, и примамливите илюзии, и реалните картини; дишането, и последния дъх с думи, с носещите всичко в себе си слова. Беше шептящ и високоволтов поет, поет от висока класа. Още с „Лична карта”, после с „Епопея на незабравимите” и с другите, с всичките си други писания. Ето защо някои не се сдържаха и под напора на таланта му го нарекоха гениален. Казах вече - гениален е Христо Ботев. Той, Иван Динков, си е той - оригиналният, приличащ само на себе си по талант, поет. И не изглежда никак симетрично да го изравняваш с Димчо Дебелянов. Никога не е възможно да наслагваш върховете един върху друг или - най-малкото - да ги нареждаш един до друг. Поне заради различията на поетичните им думи и начини на тяхната смърт. С други думи - Иван Динков отдавна е осветил и мене с талантливата си поезия, с умните си текстове, поради което се зарадвах като разбрах, че ще работим заедно. И пак по тая причина огорчението и разочарованието ми обсебиха душата ми, навлязоха дълбоко в нея. Не съм и допускал, че ще прояви в тая насока себе си, с античовешките си постъпки и грубите си обноски. Какво от това, че говореше тихичко, често под сурдинка с поведението на божа кравичка. Не случайно изненада всички свидетели как атакува кабинета на генералния директор на „Партиздат”, барикадира се в него и го защитаваше като истински Матросов. Потвърди се впечатлението ми, че е властолюбив човек. Грешката на надценилите го е, че са го гледали отстрани или отдалече и са видели само едната страна от образа му. А ние, човеците също имаме две лица, като монетите. Но, това е бил характерът му. Да го приеме такъв, какъвто беше. Аз го приех с точното усещане за него - човекът и поетът, творецът Иван Динков. Мисля, че ми е ясен и нося у себе си реалният му образ. И ще го имам завинаги!

- И, кога все пак дойде оня момент, който сложи край на житейските ти мъки и проблеми? Къде се случи това?

- Именно тук - в Партиздат. По необясними и неизяснени причини Неделчо Ганчовски сложи сам край на живота си, казаха, че се застрелял със собствения си пистолет някъде на Витоша. За генерален директор дойде моят земляк, изявилият се по-късно много талантлив белетрист Валентин Караманчев. Слънчице огря сърцето ми и в него се настани надежда за по-добри дни. Споделих му за страданията си около прословутото ми жителство и тежкото положение на семейството ми, което продължава да живее в крайно мизерно, тясно жилище. Партиздат бе важно подразделение на ЦК на БКП и само месец преди да бъда назначен на работа, раздали жилища в нов блок на ЦК. В него живееше и Иван Динков. Малшанс за мен. При Валентин Караманчев често идваше висок приветлив човек и един ден секретарката ми каза да ида в кабинета на шефа. Там беше същият човек. Запозна ме с него, а той ми препоръча да напиша молба и опиша семейното си положение като посоча тежкия си жилищен проблем. На другия ден свърших тая работа, а Караманчев ме запозна задочно с него, като ми довери, че са отдавнашни и много добри приятели. Бил абсолютен книгоман, симпатизирал на писателите, имал и приятелство с някои от тях. Завеждал отдел в ЦК, който се занимава с движимите и недвижими имоти. Казвал се Цонко Лалев. Това име влезе в сърцето ми, защото само след два месеца получих писмо от ЦК на БКП със съобщение, че е одобрена молбата ми за отпускане на жилище от контингента на ЦК и следва настанителна заповед. Получих я - в жк „Младост-3″, бл. 353, вх. Б, на етаж 6-ти се настанява моя милост със семейството ми. Блокът беше ведомствен, над моето жилище се нанесе проф. Атанас Натев, лека му пръст, беше някъде в изданията или институтите на Централния комитет. А през един вход на седмия етаж жилище от ЦК на Комсомола бе получил Тодор Янчев, известен литературен критик, с когото по-късно щяхме да работим заедно в издателство „Народна младеж”. Ходех като смахнат, нямах глас да говоря. От неописуема радост. В първата вечер купих бутилка питие и цяла нощ се кръстех пред тиха свещ - Бог да дава здраве и щастливи дни на Цонко Лалев и Валентин Караманчев. Още нямаше ток в блока и осъмнах на свещ, бяха изгорели няколко. След някоя и друга година ни дадоха право да си закупим тези жилища, продадохме етажа в Станке Димитров, парите ни стигнаха за него, че и малко останаха. Така тази одисея в моя живот завърши благополучно завинаги.

- Значи си получил и жителство, за да го закупиш, това пък как стана?

- Не, после ми дадоха жителство. Понеже апартаментът беше ведомствен можех да го закупя. А за жителството пак ми помогна шефа ми - Караманчев. Изпрати ме при нашия общ земляк, негов верен приятел - писателя Костадин Кюлюмов. Той ме обичаше, аз високо го ценях, даже редактирах и една негова книга - „Не отбивай водата”, мисля че беше - за първия партизанин в България Иван Козарев, написана документално и във философски аспект. Хубава книга, много хубава. Той беше популярна личност, знаеше много неща, беше разговорлив, увлекателно разказваше и даже писатели като тройката проф. Здравко Петров, проф. Тончо Жечев и проф. Кръстьо Куюмджиев за много факти от литературната ни история си сверяваха часовника с него. Отсядаше за раздумка почти всеки ден в писателското кафене на ул. „Ангел Кънчев” 5. Злите езици говореха понякога нецензурно, че направил пакости в литературната ни нива като главен цензор и надзирател на литературния ни живот. За съжаление, за това говореха повече хора, които не са били негови съвременници. Но въпреки всичко Костадин Кюлюмов беше сърдечен човек, добронравен и един от много добрите ни съвременни писатели. Описах му цялото си злощастно положение със софийското жителство - цели 9 години ме мъчат. И, което е най-важно - не мога да разбера коя е причината. Бях дошъл от провинцията с конкурс, работех в един от най-големите вестници, а сега съм на такова отговорно място - в Партиздат. Занимавал бях председателя на Съюза на журналистите Георги Боков, мой земляк, на основание, че съм член на съюза, министъра на труда, Кирил Зарев от Станкедимитровския край, Павел Матев, председател на Комитета за култура, че и първия секретар на Градския комитет на БКП Георги Йорданов. Но, не би. Всички ми даваха препоръки, но те си оставаха глас в пустиня. Накара ме да проуча кои са в комисията за даване на софийско жителство към СГНС. Сетих се за наш земляк, служител именно в отдела „Софийско жителство” на ул. „Париж” 1 - Сланчев. Поинати се, не било разрешено да се дават такива сведения и не ми назова имена, а само чии представители са. Нещо ме жегна като чух, че има и от МВР член на тази комисия. Уведомих Костадин Кюлюмов, той леко се усмихна и след ден ме повика, за да ми каже незабавно да взема влака за Кюстендил и да потърся началника на тамошното окръжно управление на МВР. Заминах, той го беше предупредил и щом влязох радушно ме посрещна приветлив човек с генералски чин, с думите: „Какво толкова сте правили, че са ви анатемосали така?” Беше извадил досието ми, в ъгъла на което бе написано „Македонстващ!” И някакви данни, за мен, съпроводени с описание на дейността ми като председател на Окръжната литературна група. Дебело бе подчертано предложението ми за среща между нас и дружеството на писателите в Скопие. Пребледнях пред него, нозете ми изтръпнаха. Той ме успокои, изпрати ме по живо по здраво и ми обеща да изтрият това петно като унищожат този екземпляр от досието ми. Ей, Тодоре, не вярвах на очите си - на следващото заседание на комисията нямало възражения при гласуването на моето име и ми бе изпратено съобщение, с което ми бе разрешено софийско жителство. Как му дойде на ума да ме прати там този невероятен Костадин Кюлюмов. И се свърши с ходенето ми по мъките един път завинаги.

- И въпреки големите трудности, нещата ти са се подреждали, изкачвал си възходяща йерархическа стълба. Знам, че от „Партиздат” си отишъл в издателство „Народна младеж”. Кажи как се озова там?

- За напрежението ми с Иван Динков бях запознал Евтим Евтимов, който беше директор на това издателство и едновременно секретар на партийната организация на Съюза на българските писатели. В нашите среди, а и в цялото общество нашумя случаят с книгата „Фашизмът” на Жельо Желев. Пешкира изпраха Стефан Ланджев, един от главните редактори и Кирил Гончев, редактор в отдел „Поезия”. Бяха освободени от работа, но не ги оставиха без хляб. Разгеле - Евтим се сетил за мен и ми предложи мястото на Гончев. Най-после съдбата щеше да ни събере с благодетеля ми Евтим Евтимов, а в този отдел щях да се занимавам само с поезия, чиста работа. Щях да общувам с много, с почти всички събратя от различните поколения. Изобщо не му мислих и приех. Валентин Караманчев се намръщи като му съобщих тази новина, но не ме спря. Ние се бяхме сближили с него, гласуваше ми доверие в издателството. А в малкото свободно и в извън работно време ме викаше в кабинета си и ми четеше новонаписани свои неща. Изглежда тогава е пишел ускорено първата си книга „Мървашки песнивец”, която предизвика истински фурор не само в писателските среди, а в цялата културна общественост. Книгата му бе провъзгласена за явление и бе признат изключителния талант на Валентин Караманчев. Приятно ми беше да слушам ония редове, които имах удоволствието пръв да чуя. Или да съм един от първите, на които доверяваше написаното. Стана му малко неприятно, че трябва да се разделим, посърди се на Евтим, но в края на краищата след едно съмване, в началото на един ден изкачих високите стълби на издателството на ЦК на ДКМС „Народна младеж” на ул. „Калоян” 10. В 10.00 часа бях в кабинета му, в който за първи път влизах с радост и с покана. Евтим извади бутилка уиски, покани и завеждащия отдела Петко Братинов и заедно поляхме моя път оттук нататък.

- Били сте интересен екип, какво почувства в първите дни и какво завари в отдела?

- Не интересен, много шарен екип се получи. Петко Братинов бе минал през отговорни редакции, имаше страшно набито око и точна мярка за поетическо изкуство. И наблюдения върху съвременната литература имаше. Самият той бе безспорно оригинален поет с философско-задълбочени стихотворения. Популярен още от 65-та аудитория на Софийския университет. Особено с този стих „…Вземат се и хвърлени цветя”. Но минаваше за малко несериозен в сериозната работа. Не, не беше така, той просто не се беше научил да работи по-продължително и да се натоварва с чужди сполуки и несполуки в стотиците ръкописи, които получавахме. Не съвсем на шега да ти кажа това, което съм споделял и с други колеги. И пред самия Братинов. Аз отивах най-рано, в определения час на работа - от 14.00 (2) часа. И веднага се залавях с четене. Той идваше към 15 - 16 ч. (3 -4) часа, влизаше в малката стаичка с ръце в джобовете и с много добронамерен глас питаше: „Андасарче, какво правиш?” Чета ръкопис, отговарях. „Чети, чети, но внимателно чети. Сигурно има и добри неща в тях. А, ако пък някой ни е предложил много талантлив ръкопис, позадръж го, да не вземе да ни засенчи”. Знаех, че се шегува. И отиваше на обиколка из издателството. А другият от екипа ни - поетът Емил Рупел не се и качваше в стаята ни. Обикновено около 14.00 часа се обаждаше от телефона на входа и все с един и същи въпрос към мен: „Пешо, работиш ли вече?” „Да!” - му казвах. „А тука ли е оня?” „Кой оня” - го питам. „Началника, Петко”. „Не, няма го още” „Кажи му, че аз съм в кафенето на съюза. Там имам срещи с млади автори”. И там си оставаше до вечерта - в кафенето. Наистина имаше случаи когато взимаше в чантата си някой ръкопис, а и в издателството прочиташе по ръкопис-два. Беше особен - ще речеш, че никога не е искрен, все ти говори с апломб, всичко знаеше по-добре от теб, за всеки поет говореше или превзето или преднамерено. Не знам дали това му поведение се обясняваше с мнението за него от мнозина в съюзните среди. Впрочем говореше се, че е откритие на Георги Джагаров, че той го пратил в литературния институт „Максим Горки” в Москва и че го крепял солидно сега. Той го и предложил за редактор в отдел „Поезия” на издателството. И така да беше, нищо лошо. Че се перчеше, вярно беше, но че беше добър поет, съмнение никакво, доказваше го и новата му книга „Революцията продължава”. Каквито бяхме по характер такава и работа вършехме. Ала каквато и да беше тя, успявахме да се справим, с неимоверни усилия. Какво почувствах в първите дни - че ми предстоят трудни срещи с мои колеги и млади поети, за чиито ръкописи съм отговорен и аз, че ще трябва да съм обективен, честен и грижовен, което не е така лесно да се постигне. Бях минал по този път като автор на два ръкописа в това същото издателство и в този, същият отдел „Поезия”, и знаех, че с една несправедлива и грешна моя оценка на стиховете им, ще допринеса за забавянето на тяхното развитие и ще ги нараня завинаги. Стараех се всячески да съм справедлив и да помагам на безспорните автори колкото може по-бързо да влязат в плановете на издателството и да видят своята книга. Не съм се заблуждавал, че винаги съм успявал и всички са говорели добро за мен. Усещам, че и днес има колеги, които не ме приемат за сторил добро по пътя на развитието им в литературата. Но какво да се прави като заглавията в плана за всяка година бяха само няколко, а ръкописите - стотици и всеки ден увеличаваха камарите до тавана. Рафтовете бяха препълнени. Тази картинка заварих в отдела: безчет ръкописи. И все пак, и въпреки всичко смятам, че сме правели и стрували, макар със закъснение, но сме давали път на талантливите автори и ръкописи. Посредствените изоставаха по пътя, а добрите издържаха и повечето от тях и днес продължават пътуването си, независимо от умората и от бездуховния вятър, който ги блъска в лице и в гръб.

6 май 2016 г.