Георги Майоров

Първият цикъл на новата стихосбирка на Марина Матеева ,,Шепотът зелен на необята” (2018) изглежда като съвременна интимно-поетична рапсодия. Душевната мембрана на поетесата трепти от съкровените чувства към най-близкото обкръжение - майка, син, сестра, баща, баба, дядо, прадядо.

После изведнъж в този интимен микросвят се втурват дъждове, скали, пещери и водопади, села и параклиси, залези и утрини, тъга, пътища и пристанища, цветя и звуци, сменящи се времена, блага дума на родопчанин, обичаи и преживелици, че този песенен дневник да окръгли пет цикъла - ,,Огнище”, ,,Цвят на векове”, ,,Есенни прагове”, ,,Неизбежности” и ,,Сезони”.

Така се оказваме пред онази ,,Врата”, през която влиза ангелският дух на нейния поетичен свят - топъл и слънчев, с влюбени драматични извивки на посланията, с очарователна красота на мисълта и наситеност на словесните багри.

Сърдечни вълнения, вътрешна тоналност и плътност на изреченото преклонение към род, родин и българското пребъдие.

В своята приглушеност нейните стихове коренно се различават от поезията на романтично-възторжения глас на бащата - Матей Шопкин. В тях няма напрежение. Тя е избрала една широка зелена тоналност към необята на словото.

Създава собствена марка поезия - с нейния лирично оригинален тембър и собствени сюжети. Защото зеленото е символ на идващата сила на земята. Тих водопад. Със светлите предчувствия на дните. И влиза първо в душите ни с голяма любов. Безбрежни елегични и баладични картини с тънък усет за красота.

Марина Матеева не отдалечава думата от смисъла й. Придава й тежест и стойност. Прави я истинска. И убедено възприемаме Цялото - стиха, сюжета, чистия идеен смисъл и обобщение.

Което приляга на душевните трепети на всеки човек - на изкушения от словото и на най-отдалечения от него. То не ни задължава да го чуваме, то чува нас - нашите радости, тъга и страдания, нашите чувства, мечти и въжделения.

Нейната поезия се движи по оста род, човек, природа, родина. Тя е майчино мляко и има генетичния код на майка България.

Авторката е отговорна единствено пред българското слово и неговата святост - мисъл, мелодика, духовна реалност. Аскет е на параболи и хиперболи, на словесно жонгльорство. Словото тече по земните извивки на живота и придобива необикновена пробивна сила.

Няма натрапващо се сълзливо страдание. Нейното страдание не е и към ,,модерната” форма. Владее и прилага класическата, истински солидната поетична форма.

Страданието е към друго - към стойността на изреченото и мелодиката на стиха, към мъдрото простоструйно излияние. Прилага умело и вътрешната рима.

Символът отстъпва суетния си престол на честността и мисловната яснота. Няма псевдовдъхновение. Изповядва тайнописа на родолюбието.

Детайлите на природните картини не са неми предмети. Те са одухотворени, лекокрили. В тях се крие тайнството на свежата поезия. Човечна поезия, която ни казва завещаната добрина - ,,човек за човека / е пристан, утеха, спасение и светлина”. Да имаме една обща пътека. Пътеката към реалните мечти. За да опазим себе си и света.

Необяснима прелест лъха от стиховете на Марина Матеева. Като земно дихание. Чиста и тиха поезия, която възторгва душата. Патос - хладен отвън, топъл и слънчев отвътре.

В изваяната студена форма вътре кристализират идеи, сюжети, послания. При пълна свобода на мисълта. А да заключиш мисълта си в тясното пространство на стиха е вълшебство на поетичното тайнство, необяснимо докрай. Тук е и разликата между духовното и божието, което жадно измъчва творците.

Гръбнакът на стиха е мисловната нишка, а формата е разнообразие на обемността, за да побере оръжията на сражаващите се прозрения.

Дори сред отчаянията на днешното време, на разлюбени идеи и пътища, Марина Матеева е оптимист: ,,Идва време да бъдем пак влюбени”. Наложително е! И ще дойде!

Щом имаме такава българска оптимистична поезия, която не е по-малко значима и стойностна от световната.