Банко П. Банков

Из „Ръкописи от чекмеджето”

Херострат  подпалил преди хилядолетия храма на Артемида в Ефес, едно от седемте древни чудеса на света, за да обезсмърти името си. Затова го осъдили на вечна забрава - никой, никъде и никога да не го споменава. Но тъкмо присъдата увековечила славолюбеца, името му станало нарицателно.

………………

Във време, когато морето беше до колене, бодро реших да кандидатствам в общински конкурс за финансиране на културни проекти. Бях убеден, че светът чака думите ми, за да изтрият сълза, да предизвикат  усмивка, да стоплят огорчено сърце. Патила колежка ме съветваше да не си правя илюзии, общинските храненици от предната година преценяват кого да спонсорират на следващата; кръгът на бозаещите е непробиваем. Но кой да слуша.

Седнах пред компютъра със самочувствие на конкистадор, който е разгадал път към златорудна мина. Предстоеше да попълня досие за кандидатстване. Инстинктът за самосъхранение трябваше да ми светне още тогава, но не би. Изискваха се петнайсет надлежно попълнени и съответно заверени документа: проектен формуляр, бюджетна заявка, обосновка на разходите, график за дейност, автобиография, препоръки от сродни институции, писма за партньорство и още и още, та чак до удостоверение за липса на задължения към държавата, свидетелство за съдимост  и  банкова сметка.

Та нека, за поука на наивните, споделя спомени от конкистадорския ми поход, завършил безславно, според прозренията на патилата колежка.

В края на всяка финансова година пишещите братя подаваме декларация за доход като физически лица, та държавата да не пропусне даждието си върху пет лева хонорар за отпечатана епиграма или десетина за разказ. И то - ако сиромашка редакция е отръскали чувала да ни начисли възнаграждение колкото за кило овче сирене.

Аз съм пунктуален платец, деля живота си между думи и формули. Всеки януари се борех с поредна данъчна декларацията, докато след две-три препъвки я попълня без грешка. Тя е шедьовър на чиновническия майсторлък -  да бъде омотан данъкоплатеца в мрежа от параграфи, подточки, отправки напред и назад, приспадания и начислявания. За да може държавният страж да те върне назидателно веднъж-два пъти на изнервена опашка пред вратата му. Та в конкистадорския ми поход към общинската златорудна мина стигнах, с поошмулен вече оптимизъм, до изваждането на удостоверение, че не съм длъжник на държавата.

Приходната агенция на района, в който живея, се помещаваше на единайсетия етаж в овехтяла по време на прехода бюрократичен бастион, подслонила като вавилонска кула данъчен отдел, геодезически кадастър, пътно управление, книжарница за документи, ксерокс, ведомствен стол вмирисан на яхния и задръстени от изпочупени мебели пусти помещения.

Пристъпвах от крак на крак на опашка в полутъмен коридор, от непристъпни врати на служби излизаха и влизаха чиновнички, хвърляха ни досадени погледи. Току-що пристигнал се вмъкваше без ред, опашката се нервираше, гледай го, връзкаря! Възмущението  избиваше в спорове, кой кого опитва да пререди, призоваваха се свидетели, недоволството се прицелваше към кмет, управници и държава, в която сме извадили лош късмет да живеем.

Когато най-сетне с претръпнали крака влязох в заветната служба, за да се добия свидетелство, че не мамя отечеството, мрачна  служителката разрови класьор, надникна в компютър и строго заяви: три години вече дължа на фиска недосъбран данък от два лева и трийсет стотинки заедно с лихвата. Виж ти, пропуснал съм да декларирам хонорар за някаква епиграма или хайку. Побързах да бръкна в джоба си, за да покрия държавното вземане и се сдобия със заветния документ. Да, ама не, служителката съобщи назидателно, дължимото на държавата се инкасира само по банков път. И то не в коя да е банка, а единствено в клон на СИ Банк. Иди я търси.

Ще прескоча подробности по премеждията ми на длъжник-вносител в любимата на управляващите банка. Ще споделя същественото пред съчувстващия читател: върху вносна бележка с размер  като сгъната на четири дамска носна кърпичка трябваше да впиша цифрови кодове, най-дългия с петнайсет цифри, следващия  с осем и т.н. Мисли му ако в полумрака на луксозния офис, изправен пред тясна стенна полица, блъскан от други платци, сбъркаш някоя цифра.

Таксата за превеждане по банков път на нещастните два лева и нещо се оказа по-голяма от дължимото. Та не се чудете защо толкоз народ в България става и ляга да стане банкер и липсват животновъди, медицински сестри и арматуристи. Върнах се препотен от бързане в приходната служба и тържествуващо представих на блюстителката на държавните взимания копие от банковата бележка. И тогава тя ме изправи до стената за втори разстрел, като в картина на Гоя.

- Да, но в тазгодишната ви данъчна декларация сте смятали грешно, компютърът сочи три стотинки недоплатени в полза на държавата. Не мога да ви издам исканото удостоверение, преди да доплатите и тях.

Усетих как неудържимо се прераждам в брадат и очест гневен грък в пола-туника, сандали на бос крак и с факла в ръка се промъквам към данъчен храм с колони, увенчани с фронтон. Настоях сепнато:

- Аз съм професор по механика, с докторска степен и не може да сгреша сметка с три стотинки!

- Кажете го на компютъра.

- Така ли? В кой кабинет е началничката ви?

Тя ме упъти с очевидно злорадство, имала е представа какво ме чака там.

В шефския кабинет сдържана дама, навикнала на клиентски вопли, ми съобщи с тренирана коректност, че компютърът не може да сбърка и констатираният недобор от три стотинки е необорим факт. Нека внеса дължимото, за всеки случай със стотинки повече, тъй като продължава да се начислява лихва и ще ми бъде издадено исканото уверение.

Пак да храня собственици на Си Банк, не са познали! Гневът ми беше по-разтърсващ от онзи на Ахил Пелеев!

- Ами ако ваша служителка е подала грешни входни данни?

Тук вече нападах аз. Надигнахме гласове, спорихме, карахме се сума време, пресметнахме отново дължимото на джобен калкулатор и трите стотинки изчезнаха. Беше рано да звънне победна камбана; началничката призна намусено:

- Може да сте прав, но компютърната програма е защитена, не мога да вляза в нея и да залича задължението.

След още гневни наддумки и отчаяни заплахи от моя страна как ще се оплача на по-горна инстанция, все пак се оказа, в защитната програма имало кодиран вход за влизане. Та злополучните три стотинки дълг отпаднаха от партидата ми.

Когато излязох, все още с тупкащ пулс в слепоочието, в мижаво осветения коридор, пред вратата на шефката ме наобиколиха пет-шест крайно изнервени жалващи се. Всичките лавнаха един през друг срещу мен:

- Половин час те чакаме, очилат философ! Защо ядосваш началничката, как сега ще оправим нашите бакии?!

Само дето не ми посегнаха. Туй е то българинът, гледа да се спаси поединично, та в резултат - всички в кюпа.

Получих си документа, но все още усещах, че ще се пръсна от негодувание. Слизах по стълбището в утроба на овехтялата кула; брадат, гневен, очест и носест, със санадали на босо, в туника като пещемал и си представях как, ако данъчното е дървено, ще му драсна клечката кибрит, с всичките компютри, защитени програми и чиновнички, обидени на заплатите си. Мразех овчедушните граждани пред гишетата, чорлавата си родина и живота. Нека осъдят името ми на забрава, като подпалвач.

Субсидиране на проекта си не получих, то се знае. Продължих да упорствам в ежегодни конкурси за субсидии и награди, и всеки път ме подминаваха като навлек. А бях сигурен, че съм надскочил себе си, сътворил съм мъдри текстове, които ще впечатлят съдници и просълзят четящи. Доста време имах желание да подпаля освен данъчното и общинския отдел Култура, с всичките му главни му специалисти и спонсорирани любимци.

Животът си вървеше, споходиха ме други грижи и най-лютата обида корясва с времето, остава само избледнял нишан.

Но във всеки от нас дреме дълбоко, понякога - цял живот, един Херострат. Нека внимават жреци и питомци, препитаващи се в храмове. Току виж се случило да ни прекипи.