Елена Алекова

„Животът е просто чифт обувки,
износени по улиците на времето…”
Пасан Кодикара

Моето пътуване към Шри Ланка започна от далечната 1987 година в Москва. Мина през окървавения католически Великден на настоящата 2019 година. И ще продължи нататък, защото пътуването на човека до някъде не свършва, щом е тръгнал за там, дори и когато се завръща обратно.

Не съм си и представяла, че едно пътуване до Шри Ланка може да бъде епизод от великата битка между Доброто и Злото, която няма край, която се води навсякъде и най-вече в човешкото сърце. Оказа се, че е възможно.

Да, да. За да участва човек в битката между Доброто и Злото, не е задължително да е необикновен герой, смелчак без скрупули или надъхан с бръмбари в главата комплексар.

Понякога е достатъчно дори само да преодолее страха. А днес да преодолее страха и да посети Шри Ланка, да се съприобщи, да подкрепи, да се усмихне на обременения и утеснения - значи да избере страната на Доброто, значи крачка към светлината.

В онова далечно време видях Шри Ланка - през подкрепата, съпричастността и усмивката, която озаряваше лицето на един от нейните загадъчни и достойни синове: поета, драматурга, преводача Пасан Кодикара, който живееше и в света, и отвъд света едновременно, мъдрец и дете (за хора като него координатите и възрастта някак губеха значение), а иначе, в делника - любознателен, стеснителен, неловко усмихващ се младеж…

* * *
Бе есента на 1987-а. Топла септемврийска московска нощ посрещна цяло ято български студенти първокурсници на Киевската гара. На следващия ден вече летях с такси по московските проспекти към общежитието на ул. „Добролюбов” 9/11. Настаняване.

Едно-друго. И ето, най-сетне съм на „Тверской бульвар” 35, в дома на Херцен, където се помещаваше дългомечтаният от мен Литературен институт „А. М. Горки”.

След навлизане в „обстановката” и уточнение на „детайлите” по обучението трябваше да посещавам часове по руски език с чужденците от моя курс, доколкото другите студенти бяха „в колхозе”, на бригада.

Още същия ден се появих плахо-плахо на своето първо учебно занятие. А там - виетнамецът Чан Данг Кхоа, детето чудо във виетнамската поезия, започнал да пише едва шестгодишен и печатан още на седем години, майор от американо-виетнамската война; Баттумур, монголски поет, смугъл и мълчалив, за когото тъй и не разбрахме нищо освен че е бил овчар; Денис от Етиопия, генералски син, изключително красив младеж с орлов нос, вече женен и с дете, голям купонджия.

А при мен - нищо! Ни подвизи, ни революционна романтика, ни каквато и да е друга. Но пък тогавашните ми оскъдни знания на руския език се оказаха на такава висота, че още на другия ден бях прехвърлена скорострелно на „по-високо ниво” - при Нина Василиевна, която наливаше знания в празната глава на третокурсника Пасан.

Той, по думите й, за три години не бил произнесъл пред нея дума. Не че не не знаеше руски… За всеобща изненада обаче след неколкодневни съвместни занятия с мен проговори! Какво не прави любовта…

Пасанчик (така го наричаше Нина Василиевна) бе дребничък, слабичък, да го духнеш - ще падне. Но когато през зимата задуха здравият московски вятър и Пасанчик буквално потъна в черносивото си палто, за моя изненада, не падаше. Държеше се.

Жилаво момче. С пепеляво лице, рядка, смолисточерна брадица и пламтящи очи. Първият ми московски гид. Навсякъде - в метрото, по улиците, проспектите и площадите, в театрите - руменобузите московчани и московчанки се обръщаха да го гледат - сякаш с нещо ги хипнотизираше. Мисля, че с очите си. Те наистина излъчваха вулканични пламъци.

Понеже ми беше скучно без другите студенти, а и просто така една заран най-внезапно реших да се върна в България. Пасанчик ми помогна да извърша това безразсъдно за тогавашното време „отклонение” от „учьобата”, а също така да осъществя първото си „отлепяне” от земята - за първи път пътувах със самолет тогава.

Дори заех от Пасанчик пари (той, съответно, бе заел от приятели), защото не ми достигаха за самолета. Когато му ги върнах, ми изнесе лекция как да избягвам проблемите при вземането на заем, тъй като всеки студент, дори и добре да живее, все опира до… заема: „Когато вземаш пари назаем, главно е доверието.

Хората трябва да ти имат доверие. Обещаваш, че след месец ще върнеш парите, и ги връщаш”. - „Ами ако нямам какво да върна?” - „Отиваш и искаш от друг, на когото също казваш, че ще ги върнеш след месец. И така - докато ти дойдат пари и ги върнеш окончателно”.

Минава време. Усещам горещите чувства на Пасанчик, но си трая. Бях отишла в Москва да трупам знания, а не… спомени. Веднъж той не издържа. „Елля (така ме наричаше), трябва да говоря с теб…”.

Веднага разбрах за какво му е притрябвало да си говорим, но и представа нямах какво после ще правя с неговото обяснение в любов? А не исках да го огорчавам. „Не, не трябва”, казах. „Но, Елля, трябва да говорим!” - „Не, не трябва! Знаеш много добре”.

Той наистина знаеше. И повече никога не повдигна въпроса. Така и си останахме докрай верни приятели.

После е написал - може би във връзка с други пориви:

Погледът - от очите към очите,
чувството - от сърцето към сърцето,
вкусът на насладата - от устните към устните…
Как невъзможно е да се каже от устата на ухото!

Появи се след време някаква жена в живота му. Мисля че беше рускиня. Но какво стана по-нататък, не разбрах. През 1991 г. Пасанчик завърши института и след някой и друг месец си замина за своята красива Шри Ланка.

* * *
Безчет са разговорите на чай и купоните, на които сме се срещали - у него, у мене, у приятели и състуденти, а често и у непознати - приятели на наши приятели. Така беше в онези луди-млади години - всички с всички общувахме, а ни събираше, докосваше, възвисяваше и изгаряше едно: любовта към литературата.

Пасанчик говореше рядко. И малословно. Най-често мълчеше. Особено ако бяхме само двамата. Беше хубаво да си стоим така. И да мълчим. Ако и да го питах нещо, той отговаряше с дума-две, после махваше с ръка - не си струва, да оставим това, все едно…

Мълчанието му говореше много повече от говоренето. Така чувах от него - повече със сърце, отколкото с уши, - че ако има рай на земята, то това е неговата Шри Ланка.

„Грешиш - казвах, понеже не владеех изкуството да говоря без думи, - раят е у нас, в България, ето, на, дори в химна ни се пее „Мила родино, ти си земен рай…”. Пасанчик се усмихваше отнесено и махваше с ръка. „Чудесно е, че сме заедно…” - все без думи го казваше, но го чувах.

Веднъж ми даде да прочета негов разказ на руски (на руски Иван Логинов) - „Противомислещият”. Прочетох го и дълго след това му натяквах: „Уж рай, а откъде у теб такива познания за дявола и толкова много тъга?”. Наистина:

„Изтръсквам пепелта и пак пуша. Ставам от стола. Вървя назад-напред. Рафтът ми с книги е самото царство на прахта. Вземам книга, за да прочета нещо. Одухвам я, отупвам я. Прахта е може би изпражнение на дявола. Връщам се и пак сядам. Прелиствам книжката. Трябва все пак нещо да се прави: костенурката пълзи. Прах, прах, прах, колкото и да изтръскваш, все едно - остава. По ръцете, по краката, по лицето, в устата - навсякъде е полепнала. На всичко отгоре - бръмбарче. Внезапно започвам да чета. Но не чета. Спомням си. Няма значение. Колкото и да си спомняш за това - няма насита…
Боже мили, да, има Бог. Къде са онези, дето биха казала сега, че няма Бог. Те са натровени от боклуци. Има Бог. Иска ми се да крещя, но никой няма да ме разбере. Тъй и викам понякога нощем - съседите си шушукат: луд. На мнозина разказаха за това, мълвата се разнесе и вече съм известен психар…
Костенурката пълзи. Слънцето започва да се катери по небето. След миг хора и коли ще засноват бясно по улиците. Само тогава аз мога да заспя. Ще спя до довечера. Всеки ден е така. Не мога да спя през нощта. Да се валяш нощем в легло, в което няма жена, е все едно да се любиш с дявола. Сутринта се мушвам под завивките, вече може да си мисля: жена ми отиде на работа. Аз съм в отпуск. Взел съм си болничен. Имам висока температура, която не пада, рак, венерическа болест, много сериозна, или съм луд, или всичко това заедно, ако не е така, значи не е възможно да се определи каква точно е болестта ми. Хроническа болест”.
(От руски Елена Алекова)

Сред време дойде вестта за смъртта на най-добрия му приятел - при атентат, организиран от някаква тамошна групировка (дали „Тамилски тигри”, дали други…).

„Но как е възможно? Как е възможно…” - тюхках се аз и Пасанчик ми разказа, че в родината му живеят синхали и тамили и че понякога там се случват между тях единоборства. Фиксирала съм някога този миг:

„В Шри Ланка терористи убили приятеля на Пасан. Най-добрия му приятел. Пасан пуши. И знам, че ме обича. Утре може и него да убият - на другия край на света.
Чета неговите разкази.

Ти си и тук, тъга!…

*
Опашката на дявола… Бели косъмчета… Побелява дяволът… Дяволът вече не е хлапак наперен…
Пасан се смее. Лицето му е пепелно. Зъбите му святкат. Водопад. Чаши. Пепелник. Угарки.

Идваш и не си отиваш… Идваш и не си отиваш… Вече изнемогвам, тъга!”.
(„Ескиз”, 1988 г., Москва)

* * *
Какво ли не сме преживели тогава, заедно и поотделно. А ето, не идват в спомена големите неща. Идват малките. Веднъж отивам при него. Гледам го - хапва си риба от консерва и вместо с винце „Меча кръв”, я преглъща с прясно мляко, разбира се, непреварено.

„Пасанчик, спри! - виквам ужасена. - Ще се натровиш!” - „От какво?” - пита той. Обяснявам: „Не се яде риба с мляко! Комбинацията е убийствена!”. Той махва с ръка: „Не се тревожи, Елля. Всичко е наред”. И продължава да си хапва с апетит.

След малко стомахът му закурка. Аз се натаралежих: „Видя ли, видя ли…”. Той махна с ръка и в нещо се заслуша. Очаквах най-лошото. А Пасанчик… без дори да забелязва разстроената ми физиономия, тържествуващо обяви: „Елля, чуваш ли? Той пее! Пее!… За първи път чувам стомах да пее”. И целият сияе от изненада и щастие.

Тогава си спомних, че ми бе споделял как е дошъл в Москва и какво неочаквано преображение е претърпял.

Баща му Сирилал Кодикара, известен журналист, белетрист и поет, бил получил образованието си в будистки манастир, но впоследствие приел присърце марксистките идеи и дълго време работил като редактор на марксисткия вестник в Шри Ланка (нещо като съветската „Правда”).

Затова изпратил сина си в страната на победилия социализъм. Но както знаем, в средата на 80-те години обстановката в Съветския съюз никак не бе еднозначна и розова, дойде Горбачов, а с него - и „перестройката”.

И Пасан много точно бе я бе видял? Има стихотворение „Русия” от онова време (ноември 1989 г., в превод на руски Иван Логинов):

Под дремещо небе -
огромен снежен кръст.
Върху му сянка на бреза лежи,
разпъната.

Вечна тишина.

Кой е предателят?
Не съм виновен - казва всеки
и сочи другите със пръст.
Ехо от камбанен звън,
далечно,
обречено заглъхва в пустошта.

Под дремещо небе
на снежен кръст лежи
брезова сянка,
разпъната.

Вечна тишина.

Тъга.
Виелица.
Дори въздишка
не нарушава нейното мълчание.
Изгнана без право на завръщане,
неразбирана от свои и от чужди,
от света.
Единствена.

Вечна тишина,
бездънна дълбина,
загадка…

Тя я пази.
(От руски Елена Алекова)

И тъй, в сблъсъка на идеала с жестоката действителност и в търсене на изход от идеологическия тупик душата на чувствителния младеж претърпяла метаморфози. Разказвал ми е Пасан за младежките си утопии.

Неколцина приятели създали тайна марксистка група, за да възвърнат чистотата на марскисткото учение на руска почва. Той, като човек на словото, трябвало да напише манифеста.

И го написал. На ръка. (Тогава нямаше компютри, нито фейсбуци, глобални и прочее мрежи. Пасан нямаше дори пишеща машинка.) Било зима. Сняг. И студ. И виелица.

Пасанчик вървял в поледицата, потънал в широкото си палто, и стискал под мишница манифеста. При внезапен порив на вятъра го изпуснал и страниците литнали - иди ги гони. Пасанчик махнал с ръка - станалото станало.

И на прибежки, на прибежки (все пак вършел конспирация, а службите не спели, поне това си въобразявал той - „за повече драматизъм”, както казваше) отишъл при приятелите си.

Пийнали, както си му е редът, хапнали. После заспали и се събудили. „Да ставаме - рекъл конспираторът, - за да видим дали това поне ще сработи…” След като опитът им по освежаване на марксизма не сработил, това сработило - станали, разотишли се.

„Точно в мига - допълва Пасанчик след кратко мълчане, - гледайки как страничките се разлетяха като птици на вятъра, осъзнах безсмислието на всичко. И започнах да се смея с все сила, махайки за сбогом на отлетялото нищо… Така открих будизма”. После е написал, може да е и във връзка с нещо друго:

Докато стоях пред огледалото, чието име е илюзия,
видях безброй ярки форми на истината.
Камъкът на зрелостта се разби в огледалото
и вече само отломки от съждения се отразяват в него.

А аз слушах разказа му тогава и не можех да повярвам, че е възможно страничките да разлетят просто така. Как така ще ги изпусне!… Но след две-три години същото се случи и на мен.

Късна есен. Ураганен вятър. Натъпкала съм в една торба всичко, което бях събирала, ксерокопирала и преписвала повече от година във връзка с докторска дисертация. Бях се ровила къде ли не - това бе първа дисертация в света по избраната от мен тема.

Темата, на всичко отгоре, бе свързана с руската емиграция, а тогава все още трудничко се издирваха материали по нея. И тъй, вървя си аз с претъпканата торба към приятелка, мисля си как при нея трябва за няколко дни да „систематизирам знанията”, да нахвърлям общия „скелет” на дисертацията и…

Внезапно торбата се скъса, вятърът поде листите и пред смаяния ми поглед ги понесе във въздуха. Хукнах - инстинктивно - по улицата (като по чудо по нея нямаше коли - вероятно ги беше спрял светофарът).

Докато тичам съобразих, че трябва да стигна най-отлетелите и като се обърна, да пресрещна останалите. Така и успях да прихвана носещите се на вятъра листове.

А после дълго събирах - страничка по страничка - онези, които се бяха изпозакачили по храсталаците, дърветата и треволяка наоколо. Всички материали си върнах тогава, за щастие…

И тогава си припомних историята с Пасанчик. Но как да махна с ръка като него и да запазя будистко спокойствие, след като целият ми труд месеци наред отиваше - буквално - на вятъра!

Нямах време да повтарям подвига с издирването на материалите, нито търпение, а и късмет да ги изнамеря „точ в точ” отново - много често бях попадала на тях само благодарение на щастливи обстоятелства, неочаквани съвпадения и случайности.

Или… какво го увъртам… просто бе невъзможно да вляза в обувките на Пасан, в световъзприятията на Пасан…
Впрочем, подобно на Пасан, и аз намерих своя Път. Път с главна буква. Някъде там. Из магическите улици на Москва. Но това е друг въпрос.

* * *
Освен перестройката с Пасанчик ни се случи да понесем и шока от земетресението в Армения, и жестокостите в Узбекистан, и разпада на Съветския съюз, и дори „сухия режим” на Горбачов, по време на който, неизвестно как и откъде, гуляйджиите в общежитието намираха задължително „водачка” и вино по всяко време на денонощието.

Някъде по това време един узбек ни разказа как в някакъв техен град някакви „бойни единици” в името на вярата избили синовете на една жена и набучили главите им на оградата край родната им къща. На другия ден в репортаж по телевизията показаха дори изпадналата в несвяст майка.

Узбекът, който минаваше за любвеобилен и добър, с неочаквана твърдост в гласа си промълви смразяващо: „Земя и вяра се извоюват само с кръв! Кръвта на воини, майки, пеленачета и надежди! Смърт до корен! Пощада никаква”. А уж бе поет… Тогава не казах нищо - думите се бяха изпарили от главата ми, но после написах:

„И е нужен все по-малък повод за възторг, за да се възторгна издъно.
И по-далечна става границата на ужаса, с който свиквам.

Не е моя родина тази, в която убиват хора в името на каквото и да е.
Не е моя земя земята, отворена еднакво за телата на деца и на убийци.
О, разликата съвсем не е в Христа и Мохамед, в Буда и Маниту, в бялото и черното…
Има на света страдащи. И има носещи страдание”.
(„Натюрморт с пеперуди”, 21 юни 1989 г., Москва)

Пасан пак махна с ръка и се вглъби. Много по-късно, днес, прочетох негови стихове:

Унищожението е мираж,
игра в пустинята на света.
Миналото е празнота.
Често срещани във времето.

Тя облизва устни
в жаждата на живота,
но в него няма нищо.
Празната купа на смъртта.

Може и да са от онова време, знам ли, от онези години, когато не искахме да повярваме докрай, че всичко, което ни се случва, се случва наистина. И наистина - дали то се случва, след като това, което остава от него, е нищо, минало, „празната купа на смъртта”?

* * *
След атентатите на 21 април 2019 г. в Шри Ланка светът осъмна същият. И не същият. На небето се появиха 359 нови звезди, които правят нощния мрак много по-светъл отпреди.

В рая влезнаха 359 души мъченици. Те вече ще се молят на Бога - лице в лице - за своите близки, за своите палачи, за нас и за целия свят.

На онези, които убиват в жаждата да убиват в името на свои каузи и свои правди, бих казала: Човек може да спечели битка с човека, народ може да спечели битка с друг народ, но никой не е спечелил и няма как да спечели битката с Бога…

Иначе Пасан Кодикара е роден през 1962 г. Завършва колеж в столицата Коломбо, след което заминава за Москва. Там, след десетмесечно обучение по руски език, постъпва в Литературния институт „А. М. Горки” (1985-1991). В родината си се занимава с преводаческа и преподавателска дейност. Издава свои книги със стихове, разкази, пиеси. Превежда „Майстора и Маргарита” на Михаил Булгаков, „Децата на Арбат” на Анатолий Рибаков”, разкази на Хофман, лекции на Зигмунд Фройд, дори „Произходът на видовете” на Чарлз Дарвин и др.

През 2015 г., ненавършил 53 години, си тръгва от света, след кратко боледуване в частна клиника.

Никой и до днес не може да обясни смислено причината за тайнствената му и ненадейна смърт. А може би наистина (както го е казал)…

Животът е просто чифт обувки,
износени по улиците на времето -
ще ги събуят и ще ги разпръснат.
Светът е отвъд света.