СЪН
Яви ми се Господ! Той ли беше, друг ли беше? Кой да ти каже? Ама не е и само това. Спях ли, не спях ли, сънувах ли, бълнувах ли?
Стоим с жената на терасата и отпиваме кафе. Опитвам се да й разкажа съня, а пък на, ни разказът върви, ни кафето, ни цигарите. Горчи ми. От всичко. И тоя сън не ми излиза от главата.
…та, седя си на тревата в някаква пустош, до една пътечка, има-няма педя. Подгънал съм крак и припалвам цигара. Дръпнах един дим и хвърлих по едно око наляво-надясно. Песът беше изчезнал. Кой го знай къде се е запилял, та викнах:
- Къде си бе, келеш?
…изпуснах цигарата. Пред мен, на две крачки стои човек! Прав! Строен, не много висок, с дълга бяла брада и целият облечен в бяло. Дълга до земята дреха. Почти релефен образ. Само главата е нещо неясна. Различавам очи, а другото над тях като че чезне. Уж го има, а е някак си неуловимо.
- Добър ден!
- Добър ден! – викам и добавям: – Да не помислиш, че на теб викам келеш? Песът изчезна.
Гледам човека и недоумявам. От къде се пръкна? От тук се вижда надалече. Живо пиле нямаше. Ако имаше, песът щеше да го дигне. Той си е кокошкар.
- Седни! – викам му аз. – Седни да припалим и да си побъбрим. Каня го, а той стои прав и не помръдва. Само като че ли се усмихва. Сигурно, викам си на ум, не сяда, че ще си изцапа дрехата. Дръпнах якето си и го метнах до мен.
- Сядай! Няма да се изцапаш.
Да сяда, ама не сяда. Стои си прав и не мръдва.
- Накъде – викам, – си тръгнал в тоя пущинак?
- При теб.
- Че за какво съм ти притрябвал?
- Да ти предложа нещо.
- Като те гледам, нищо не носиш, та май само акъл можеш да ми предложиш.
- Дошъл съм да ти изпълня едно желание. Та, пожелай си нещо и то ще стане.
- Ти – викам, – Господ ли си или си майтапчия?
- Остави майтапа настрана. Пожелай си нещо! Но само за теб. И само едно.
Припалвам аз нова цигара, поглеждам го изотдолу и се чудя какво да му отвърна. На шегата с шега ли, що ли? Че пък защо не? Човекът предлага майтап, що да не се помайтапим. Ей сега ще му измисля едно желание. И се замислих!
Едно желание, от мен, но лично за мен. Какво ми трябва най-много? Уж шега, а пък взе, че се закачи в мозъка ми. Закачи се и той като компютър започна да премята едно след друго, едно връз друго, едно от друго по-причудливи неща. Премята, премята, а на нищо не се спирам. А сега де? Какво да си пожелая? Пари? Че за какво са ми? Ние вече свикнахме без тях. Ако ги имам, няма да знам какво да правя с тях, ама не е и само това. Тия, дето имат пари, ги гърмят кажи-речи през ден. Направили си къщи-палати с огради като на затвори. Че аз в затвор ли да живея? Стига ми моята колиба. Ни ограда, ни пазванти. Да искам слава. Ама че глупост! Че аз и сега си я имам. Вярно, че е на опак човек, ама си я имам. Мъничко се различавам от тия дето им викат колеги и това е достатъчно и на сън да се заяждат с мен. Че аз с тях и едно кафе не мога да изпия. А, стига с тия глупости! Жени! Е, това вече добре го измислих! Съвсем съм изкукуригал. Че аз прекарах живота си до една жена и за друга не помислих, та сега на стари години да се окепазя. Не е и това. Човек посяга на друго, когато това, дето го има, не струва. Мисля си аз и какви ли не още глупости се премятат из главата ми и докога и щеше да продължи, че то човек, ако нещо със сигурност не знае, то е какво иска. И кой знай до кога щях да мътя, ако не чух гласа му.
- Много се замисли?
Изгледах го изотдолу, станах, поразтъпках се и викам:
- Нищо не излиза. Едно желание не ми стига. Не става за нищо.
- Ти да не искаш, като в приказката за златната рибка, да изпълня три желания?
- С три може и да стане нещо.
- Не мислех, че си толкова алчен.
- Не е до алчност – викам му аз. – Просто едно желание не ми стига. Най-малко три! Тогава проблемите се решават.
Позамисли се човекът в бяло. Доста се позамисли и изведнъж отсече:
- Добре! Три! Ще ги изпълня! Скланям, защото ми е интересно. Казвай!
- Първото е жена ми да оздравее.
- А второто?
- И дъщеря ми да оздравее!
- Остана още едно.
- Хлапетата! Ония, унуките. Да си останат обикновени хорица. Без екстри и онова, дето му викат талант.
Тоя път човекът се замисли доста дълго.
- И не искаш нищо за теб?
- Напротив, всичко беше само за мен. Какво съм аз и защо съм, ако тия до мен не са добре? Нищо. Затова исках три желания да изпълниш.
Пак се замисли и после вика:
- Ще ги изпълня, но искам да ми поясниш нещо.
- Какво по-точно?
- Миналата седмица с жена ти се хванахте гуша за гуша и искаше да я хвърляш от балкона. Защо беше побеснял?
- Че ти нали си всемогъщ? Защо не знаеш?
- Точно когато ти хвърляше къчове и заплашваше жената, свети Петър ме питаше нещо и затова не разбрах всичко.
- Идеше ми да я убия. Разбрах, че ме лъже. Като циганка. Побеснях.
- Но тя е свестен човек, а това е тежко обвинение.
- Тежко, ама е вярно. Хванах я, че ме лъже. Тя е една, не е за пред хора, ама ти нали си друго, а пък и гледам тук никой друг няма да чуе, та слушай. И тя и аз сме зле с моторчетата. То да беше само с тях! Та и двамата вземаме почти едни и същи лекарства. Скъпи са проклетите и пенсийките не стигат. Ама няма как, ако не гълтаме тия хапчета, ще запрашим при тебе. Купуваме, значи, лекарствата, тя ги купува, че на мен не може да се вярва. Заплес съм. Тя си има едно нещо, като несесерче и аз една чантичка и си ги държим там. Тя си гълта нейните, аз – моите. Та тогава, на балкона й прилоша и тичам аз да взема лекарствата й и бъркам, преобръщам, и пак, а вътре нищо.
- Къде – викам й, – са ти хапчетата?
- Нямам. Дай от твоите.
Давам й, и питам пак:
- Защо нямаш лекарства?
Гледа ме, гледа ме и мълчи. Най-после вика:
- Нямам. Купих само за теб.
- Защо?
- Парите не стигат за двамата.
Свят ми се зави.
- Как – викам, – можа да направиш тая глупост? И какво мислиш, че ми отговори? “Вземах само за теб, защото ако се случи нещо с теб, за къде съм!” Та затова побеснях и исках да я хвърля от балкона. А ти като си гледал, защо не се намеси?
- Откъде знаеш, че не съм се намесил? Ти пушиш цигара след цигара, а като се разбесня, изведнъж запалката ти секна и трябваше да отидеш до магазинчето за нова. Като се върна, ядът ти беше попреминал.
- Абе, за помнене, не помня, ама добре го измисли.
- Сега за второто желание, няма да те питам. Знам какво преживяхте. Но ми обясни за третото.
- Че какво да обяснявам? За какво им е талант? Защо да се различават от другите? А кажи де? Ти като се различаваше от другите докъде стигна? До оная могила и увисна на кръста. Ами твоите приятели! Кого изгориха, кого разпънаха, кого пребиха просто с камъни. И защо? Защото са били малко по-различни от другите. Та затова искам да са си обикновени хорица, без екстри и особено без онова, дето му викат талант. Я ми кажи има ли голяма личност, голям талант да не е претрепан от тия, за които твори, и особено ако иска да ги освободи от нещо, не дай си Боже да е от простотия. Веднага го оправят. Превръщат живота му в ад и накрая го ликвидират, ама по-често, за да им е чиста съвестта, демек да са им чисти лапите, правят така, че той сам да се претрепе. Какво ще кажеш? Теб защо те претрепаха? Уж си акъллия, а пък тръгна да учиш хората на акъл. Това не се прощава, ако и да си Господ. Само три дена те търпяха. Бръкна им в мозъците. Някой по-умен от тях? Няма такъв! Та, ей за това ми се ще дечицата да са си обикновени хорица и да не стигат до някоя могила. То му викат връх. Стигнеш до върха с талант и те опнат на него. След това ти правят паметници, че може и за светец да те издигнат. Я ми кажи има ли светец да не е утрепан като куче?
Човекът в бяло се замисли за дълго, а аз потънах в едни от опак по опак спомени и се сепнах чак кога фасът запари на пръстите. Тогава му чух и гласа.
- …та си мисля да се върна на първото си предложение. Тия ти желания ще ги изпълня. Ще си помисля само за третото, но и още едно ще изпълня, само за теб. Избери си го!
Гледам го аз, гледам го и очите ми все повече и повече се присвиват, и като че ли с всяко присвиване се закрива по една картина, и те, пустите, една от друга по-тежки. И когато съвсем се затвориха, та да не виждат нищо, промълвих желанието си:
- Нека никой от моите хора не изпращам при теб. Няма да го понеса. Те да изпратят мене.
Казах това навел глава и като че на себе си. Когато изправих глава…
…пред мен, клекнало, почтително стоеше кучето ми. Искрящо от белотата на дългата лъскава козина. Потънал в пяна, езикът му висеше пред гърдите… Келеш!
…Разправям тоя сън на жената. Стоим на терасата и отпийваме кафе. Слуша ме мълчаливо и дълго след като спрях да разказвам се обади:
- И наистина ли това поиска за себе си?
- Да.
- Винаги си бил егоист.
- Защо?
- Значи аз да те изпращам?
