Елена Алекова

Думи за книгата „Шепотът зелен на необята” на Марина Матеева

Национален литературен салон „Старинният файтон”
28 март 2019 г.

Поезията на Марина Матеева е различна от поезията, която днес се твори като цяло. Не се осланя на каквито и да е лирически финтифлюшки и патерици, за да стигне до човека и да развълнува и преобърне душата му.

Разчита на чистото внушение. Всичко е едно към едно. Като на длан. Чети и се възхищавай на простотата и непосредността. Пий от извора, а не през тръби-чешми, затлачени от най-различни наноси, струпвания, ръждавини.

Харесвам това, което Марина Матеева пише откакто я познавам и до днес. Има в нея - и някога, и сега - нещо подкупващо, по детски чисто, добро. Обичам нейната родена в ранното утро поезия. С много слънце, лъчи, искрящи в капчиците роса, в тревите, листата и бистроструйните потоци. Чичопей отнякъде се обажда. И славей пее.

След мигове ще гръмне целият птичи хор и въздухът ще зажужи. Чака ни ведър, жизнерадостен, жизнеутвърждаващ ден. Вълшебство и искрина. Лошото не че е победено. Лошото още не е било на света. Няма добро и зло. Има само добро.

* * *
Познавам хора, които веднага ще изкоментират, че си измислям, че това, което говоря, няма нищо общо с поезията на Марина Матеева: как така няма добро и зло и няма лошо? Има! И още как… Че не съм я доразбрала, доусетила, допочувствала, допрочела… Какви са онези „градушки ледени и черни мълнии” („Завръщане”), ако всичко е добро? Какви са онези камъни, които жулят коленете, и копривата, от която ръцете пламтят?

И откъде са онези „всички смърти” по тутраканските полета с почернелите от кръв есенни треви, „онзи кървав нощен ураган”, „пътеките куршумени” и „адът, слязъл долу на брега” („Балада за несбъдната жътва”)?

Онези „черни дни” за село Ъглен откъде са, та все още „прозрачни ръце на скърбящи жени / овъглен кръст в скалата рисуват” („Ъглен”)? Откъде е предателството, което идва „като река” и „колкото от по-високо идва, / по-мощна става, сто пъти по-зла / в очакване на кървава коситба”, и онази омраза с „катранени коси”, от която „българският тържествуващ ден / удавя се в мълчания злокобни” („Помнете Лобната скала”)? И защо са онези трудни въпроси, от които се сепваме и на които май не винаги намираме отговор:

Колко пъти със дума сме стоплили мокро огнище,
колко зими делихме с приятел, премръзнал от студ,
и кога за последно показахме милост към нищите
или плакахме дълго с човека, съсипан от скръб?
/„Звук”/

Бих изреждала още, но и това е достатъчно. И все пак…

Когато водопадът зашуми
в зеленото предпролетно безумие,
и водни блясъци като сачми
прорежат нашите неясни думи,
когато всички зимни върхове
изплачат свойте спомени за зимата,
когато безподобни дъждове
отмият злото, дето в нас го има…
(…)
тогава ще усетим пролетта,
която идва първо във душите ни,
ще си припомним стих за обичта,
която някъде сме запокитили,
ще съберем във шепи облак син
и звездни очертания на блянове,
ще зазвъни небесен клавесин
и пътищата си ще разпознаем…
/„Преди Цветница”/

* * *
Това според Марина Матеева с случва преди Цветница. Преди Цветница се случват чудеса. Но те се случват вероятно и защото има все още такива хора, в които крее онова райско състояние на духа отпреди човекът да е посегнал към дървото за познаване на добро и зло, т.е. към дървото на смъртта.

И Марина Матеева е една от тези хора. В душата й няма мрак. Само светлина. И хората, които среща, са такива - от светлина. Или поне отварят /излъчват светлината си при срещата с нея, обръщат светлата си половина.

И само хората ли? И всяко нещо, до което се докосне, отваря /излъчва светлината си за нея. Майка й е „увенчана с ореоли от разцъфнали череши” и „се усмихва в бяло / разцъфтяло / наметало” („Пролетна молитва”); „шепотът зелен на необята / …разтваря слънчеви врати” („Завръщане”) пред баща й; синът й Матей е „светло момче с тъмнорусо немирно перчемче” („Съзвездие Козирог”); в селцето на баба и дядо й къщите светят „с топли зелени прозорци” („Залез”), а зиме небето от звездите е златно („Януари”); скалите на Родопа „разплискват светлина” („Планина”); а отвъд есента дори „конете ще бъдат предвестници на светлина, / червения изгрев ще носят във пламнали гриви” („Отвъд есента”); и зимата искри, и снегът…

Снегът е стих във бяло, вдъхновен
от нечие божествено мълчание.
Премрежва залеза изпепелен
и го превръща в сребърно сияние.
/„Стих в бяло”/

Светлината е навсякъде. Дори в най-тъмната същност, в най-тъмната пещера отвъд тъмнината се е притаила светлина и чака някой да я открие и разкрие.

Ето, в пещерата с пазителя на входа поетесата се разхожда с изтръпнало сърце и вижда как тук, далече от светлината на деня, „стените са пресъхнали лилави водопади”, сред тях „никнат странни пещерни цветя” и летят прилепи - „черни ладии, обречени на доживотна самота”.

Но най-неочаквано пещерата й показва скритата си същност:

А после става светло и дори е страшно някак си,
когато пещерата пълни се със светлина.
И виждаш ги - очите Божии над теб са точно, бляскави,
и те пронизват от високата стена.
/„Пещерата”/

Същевременно, тази светлина от пещерата не остава сама по себе си и в себе си - преминава в живота и става живот:

А пещерата те обгръща в тишина,
с въпроси безответни те обгръща.
Остава в тебе Божията светлина -
безкрайна.
Безначална.
И могъща.
/„Пещерата”/

Нещо първозаветно, първозданно и могъщо вее от тази картина. В съзнанието ни - поне в моето съзнание! - веднага се понасят онези първи стихове от Библията, бележещи сътворяването на света:

„В начало Бог сътвори небето и земята. А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата. Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина”.
(Първа книга Моисеева - Битие 1:1-3)

Като се замислиш… Откъде се е появила тази светлина изсред тъмнината, ако не е съществувала изначално в нея? Това дори не може да се нарече риторичен въпрос, защото отговорът, макар и да се съдържа в него, е само предполагаем (явно не ни е дадено да знаем отговорите на някои въпроси, а само да ги предчувстваме). Светлината пълни живота с битие и всъщност е първотласък на живота.

Четейки стихотворението на Марина Матеева „Пещерата”, някак неволно и неусетно се замисляш и над загадъчната природа на минералите, които в сърцевината си сякаш са запечатали миговете на Сътворението на света и го съхраняват и до днес.

Дали и ДНК-молекулата на всеки човек не е запечатала в себе си тези мигове и всеки от нас - в най-съкровената си същина не ги носи, за да избликнат понякога на повърхността ей тъй, през небрежен стих или през невинния въпрос на дете?

Досущ както е при Марина Матеева. Нейната поезия е толкова чиста, толкова искряща, толкова непосредна, толкова проста и простичка. Без смокинови листа. Без покривала.

Без мъгливости и смуглявини, словесни и всякакви други. Затова дори хората, които среща по пътя си, са хора на светлината, защото самата тя е дете на светлината, защото разкрива на света през себе си светлината - Божията светлина.

Тези хора сочат преките пътеки към храма, към Бога - в буквален и в преносен смисъл, но главно в буквален:

И последвахме пътя, посочен от този човек.
Изумени потъвахме тихо в родопските пазви
и не вярвахме как в този страшно безрадостен век
някой просто така се усмихва и пътя показва ни.

Да, Родопа бе скътала този параклис за нас,
за да може, когато го търсим, да срещнем човека,
който с топла усмивка, с напевен и обичен глас
ще ни каже коя е по-вярната наша пътека.

Озарени, смирени, забравихме много вражди.
Оттогава по-иначе някак върви ни животът.
Онзи стар родопчанин над нашите пътища бди
и дължим му едно - непокътната вяра в Доброто.
/„Родопчанинът”/

* * *
Поезията на Марина Матеева ми харесва и затова че в нея присъства духът на Родопа планина. Слънцето на Родопа планина. Земята на Родопа планина. Външното и вътрешното на Родопа планина:

А Родопа ухае на дъжд, на иглика и риган,
тихо шепне с гласа на безброй белолики чешми.
И родопските борове право в небето забиват
свойте тъмни снаги като ято от звънки стрели.
/„Дъжд в Родопа”/

„Душата ми сякаш се е родила в Родопите…” - сподели наскоро Марина в разговор с мен. И наистина.

Иначе едва ли би могла така ясно, така отчетливо да чува гласа на Родопа, че да го отделя безпроблемно изсред всеобщата делнична врява и суетливо жужене на живота. „Душата ми сякаш се е родила в Родопите…” - това не са думи на вятъра, а думи на сила.

* * *
Ако трябва да търсим отправна точка в поезията на Марина Матеева, то това е родът. Родът, от една страна, е семейството, животът тук и сега: с майка й и баща й, със сестра й, с обичния съпруг и детето на обичта им.

От друга страна, родът е коренът (родовата памет), битието навсякъде и завинаги, с дядо й и баба й, преселили се в отвъдното, и през тях - безброй лица на предци и деди, и прадеди…

Кой смъртен може да хване нишката на рода човешки от началото до края й или… от тук и сега - до нейното начало, там, където започва да пулсира, да се възгражда и изгражда всичко, което наричаме РОДИНА?

При това Марина Матеева успява да създаде съвсем конкретна представа за тази - по същество - толкова абстрактна, че чак невъзможна за обрисуване битийност или… реалност, или… не знам как да я нарека… (на човека преливащ в родината и стигащ до Бога или, може би, обратното), защото за това няма дума или название, то е само проекция в съзнанието или прозрение на сърцето.

А при Марина Матеева то е представено в образа на огромна скала в планината:

Като призрачен страж тя прегражда на бурите пътя
и във буйни води всяка сутрин си мие нозете.

А във нейната гръд стъпалата хилядагодишни
водят горе, високо, където й бие сърцето,
и където, потърсила краткия път към Всевишния,
бяла църква към изгрева си е открила лицето.

Тази мъничка църква се е вкопчила здраво в скалата.
А в сърцето си камъкът място е дал за олтара.
Този майстор незнаен, дето църква градил в небесата,
със ръце ли е ваял, с душа ли или пък със вяра,
та над бялата църквица божи криле са надвиснали.
А във парещи пориви вятърът сякаш повтаря,

че народът, вградил свойта вяра дори във скалите си,
ще остане на тази земя.
И ще има България.
/„Манастирът”/

Ето как, без специално да ни внушава каквото и да е чрез думи и дълбокоумия, Марина Матеева ни прехвърля от човека към общността - не само по хоризонталата (т.е. в пространството), но и по вертикалата (т.е. във времето).

Прави го с такава непосредствена лекота - досущ като децата, като на игра. Получава й се така заради светлината, до която детето е най-близо. Някой би казал, че Марина Матеева отдавна не е дете, но аз лично не бих се съгласила с него.

Тя отдавна е дете, защото щом веднъж човекът е бил дете, той носи детето в себе си през цялото време на своя живот (само хора, които не са били деца никога, не знаят и отричат това).

И дали човек ще дава живот на детето в себе си през цялото време на своето земно съществуване зависи изцяло от самия него.

А Марина Матеева дава живот на детето, което е била и което е в нея и до днес. Затова стиховете й са такива - леки като детска игра, дълбоки и безкрайни - по силата на запазената детскост, която е на половин крачка от мъдростта… или по-скоро - която е мъдростта.

Оттук е невинността в нейната поезия - толкова могъща, че да извлича светлината от тъмнината и да преобразява живота и човека до неузнаваемост, същевременно - толкова беззащитна, колкото може да бъде само чистата душа.