Павел Боржуков-Боржи

В ПРОСЪНИЦА

През рехавата сянка на съня ми
прелитат прилепи с ръмжене -
безкрили мисли, излетели
от хаоса на миналия ден.
Със хищни знаци на крилете
пикират клюнести бомбардировачи
над селища, блата и кладенци,
усетили воня на леш и нефт.
А в моя мирен и забравен град,
където оцеляваме по бедност,
прелитат само прилепи в коли,
забързани назад към пещерите.
Там някакъв човек на светофара,
навярно полудял от глад и срам,
се смее крачещ на червено
срещу клюнестите лимузини.
Една премина на форсаж
и пътем го отнесе от платното.
Видях усмивката му да избухва
на хиляди парчета поломена.
Започвам да ги слепвам във съня си
с осколки от „Аточа”, Лондон и Париж,
но истини в напиращия ден
избухват пак във черно-бяло.
Един слепец като сапьор
опипва всяка плочка…
Аз бързам зажумял от светлина
и нямам време да се спра.
Едно дете надвисва от етажа
над своите книжни лястовици -
пак бързам
и не секвам детската игра,
защото нямам време да се спра.
Един пиян ме назова по име -
не го познавам по гласа,
а нямам време да го видя.
Неистово забързан
се спирам във съня си
след летаргичен взрив
и търся път да се завърна
към болката и корена.
Какво съм аз без болка
и без жива рана,
която ми напомня,
че съм смъртен,
без вик, със който се надявам
да се родя или умра?
Но как да се завърна,
не съм ли сам изтръгнал
своя корен от пръстта?
Това, което бях оставил
страхливо, е последвало слепеца,
потърсило опора
от пияния приятел,
в гнездо на книжни лястовици.
Аз искам да се спра,
но почвата сама под мен
не спира да се движи.
Внезапно преминавам
покрай Старата стена
със имена и викове
на воини от прежни времена.
Слепецът я опипа и въздъхна -
започваше алеята,
нататък беше ясно.
Гърмежи някъде вибрираха,
а пресният бетон под тях потъваше,
отстъпваше височина
на новите стени и хората.
Подгонена от детски пръсти
Бяла лястовица кацна
на приведения гръб.
Човекът се изправи,
в миг дланите омекнаха,
подхванаха детето
и го издигнаха крилато
над стените и над хората.
Най-сетне бях заспал.

В ЕФИР

Господа, обсебили ефира,
белязани с непростосмъртен знак,
и вас, и мене няма да ни има,
когато стъмне в пиковия час.
Ще стане “късо” от безмислие,
покрило всички честоти
и в тъмното ще се сборичкаме,
кой пръв навън да се спаси.
Изпълнил сетната поръчка,
ще ме изключат заедно със вас,
но знам - и мене ще разкъсате,
когато дойде пиковият час -
часът на виещите вълци.

ПРИЧАСТИЕ

Да хвърли камък, който няма грях,
тогава ме съдете за отричане
от вярата, която пропилях,
насилвайки се да обичам.
Понякога любезничъл съм силом,
разтягал съм насилена усмивка,
тешил съм друг за сълзите пресилени
и пряко сили някой съм здрависвал.
И празнодумно с дребни хора
съм сядал обезсилен на вечеря -
във делничната преумора
надявал съм се обич да намеря.
Животът ни така в невяра се оттича
и на смъртта разчитаме за нов.. .
Човек не може силом да обича,
но насила се живее за любов.

УПОЙКА НЯМА

Няма лек за болка
ръфана от вълчи зъби,
трябва да я стискаш в шепи
докато поемаш дъх,
да наточиш скалпел на сърцето
и изрежеш тъканта до кокал.
Не помага змийско биле
в рана от отрова,
нужен е в кръвта ти бунт
срещу дявола и бога,
да посипеш раната с барут
и запалиш сам фитила.
Нито има жилави конци
за разкъсано отвътре,
сам неистовия вой
трябва в нервите да вденеш
и зашиеш всичко без упойка.
Вълците - те бягат от човека,
змийската отрова се преглъща…
Няма, само няма лек, ни куче,
за вълка приклекнал в теб,
за отровата от завист
и разкъсаната вяра.
Трябва всичко сам
до кокал да изрежеш,
а упойка няма!