Добрин Добрев-Финиотис

Пепа Николова! За нея не мога да говоря в минало време. Тя е винаги до мен и с мен. Често разговаряме и се виждаме насън. Нашите си луди приказки, дето и често не са за пред хората. Пепа беше с душа на птица. В много от ролите си изигра себе си.

Пепа! Не мога да говоря за нея в минало време - „Тя беше”! За мен, а и не само за мен „Тя Е” и „Ще Бъде”, защото у всекиго остави късче от сърцето си, на всеки каза добра дума и стопли душата му.

А носеше душа на птица, и своята душевна красота, естественост, прямота и неподправеност много умело вплете в ролите си. В много от тях тя играе себе си.

Пепа беше и си остава един много достоен човек, изгледа сама дъщеря си Александра, и доживелият почти век възрастен и сляп баща, който беше най-старият бежанец, останал още жив. Родът им иде от Капитан Петковото село Доган Хисар - обявило се някога за Република. Бежански род. Затова често Пепа ми казваше: „Няма по-тъжни, по-нещастни и добри хора от бежанците” и завършваше с един стих на Христо Фотев за края на града и бежанското население, че като идвали роднините, говорили смесен език, използвали много диалекти, които Пепа между впрочем знаеше добре и ги ползваше много в живота и когато се наложи, с мярка в работата си.

„Кой каквото нямаше, идваше у нас - хляб, сол, олио, пари, и днес съм така - ми казваше, не съм върнала никого от вратата…” Наистина така беше.

Ако трябва да окачествя актрисата Пепа Николова само с една дума - тя е „Обикновена”. Няма да забравя, един ден отивам у тях и гледам на входната врата пише на табелата „О. А. Пепа Николова”, отваря тя и викам:

- Пепо, ма какво е това О.А.?, - а тя се смее: „Ми „обикновена актриса ба, Добри, сите народни и заслужили - я са писах „обикновена”.

Винаги с нея обичахме и разговаряхме на диалект - тя на нейния харманлийски, аз на моя добруджански и обменяхме думи… и винаги ставаше смешно и весело. Такъв сърдечен смях, от сърце, дето викаше тя: „Нашия смях иде кат кашлица”.

Когато репетираше роля, се обличаше с костюма си и излизаше насред улицата пред театъра, да види някой ще ли я различи, и единствено по гласа я познаваха, по специфичния дрезгав глас и диалект.

- Мама Райна много мразеше циганите - потъна в спомените си веднъж тя, - а след ролята ми на Джалма в „Километрите” аз им станах национален герой, горката мама, даже се е случвало да идат в Харманли у нас, да ме викат: „Ела, ма, ела да пейш и да играш на сватбата на сино ми, ша ти платим като у театрото”.

И е ходила, дори е играла на построена сцена в циганските махали на България. И циганите си я обичаха и я имаха за национална героиня, а Пепа все се смееше и казваше: „За циганите съм като Вела Пеева”… и се заливаше от смях и самоирония.

- Преди 2 години, мисля в Никозия, виждам едни цигани наши с едно много красиво дете, аз взех да му се радвам и си говорим с родителите, и питам: „От кой край на България сте вие” - а мъжът ми отговори: „Ния сме от града на Пепа Николова, знайш ли я, дето играй циганка?” Засмях се за миг и ми потекоха сълзите, от радост и чувство, само как прозвуча: „От градът на Пепа Николова”

И това цигани, мисля си аз, и продължавам да си мисля, че Пепа наистина остана в много сърца, след това го разказах това на Сашка - дъщеря й - и тя се разплака… За такива като Пепа се плаче, плача, защото искам да чуя думите й, да усетя топлите й очи и дрезгавата й усмивка. Като се прибирам в София, отивам на гроба. Паля цигара, една за мен, една за нея, и седя … мълча и се усмихвам през сълзи, като се сещам за дните ни.

- Добри - я като умра, няма да ми палиш свящи, яла при кака си и й запали едно „Малборо” - така ми викаше, и започваше да се кикоти и да пеем:

„- Либе Тудоро,Тудоро,
що, мъри, кашляш из горо?
- Как да не кашля, либе ле,
като пропуших „Малборо”.

Сега това й правя, то е ритуал, просто отивам „при нея”, като при жива, аз такава я помня, такава ще я нося - Жива!

Както стана дума по-горе, в много или почти всичките си филми Пепа играеше себе си, това могат да кажат всички нейни близки хора. Пред мен е казвала: „Яз не мога да са преструвам на „Ай лайф”, ай сиктир, я съм тъй от майка родена, ората ма знаят на улицата една, сега ша седна да са правя на дама от кралския двор”. И тъкмо заради тази естественост ролите й ставаха близки до сърцата на хората, всеки човек едва ли не виждаше себе си в героините й.

Беше актриса до мозъка на костите си, родена, самобитна, без НАТФИЗ. През 1965 година започва да учи в Школата за естрадни изпълнители за радиото и телевизията, където е срещата й с Вили Цанков, който вижда в нея „големия актьор”, поканва я за сцената на „Младежкия театър”, а по същото време Петър Слабаков, и режисьорите Ирина Акташева и Христо Писков, виждат в 19-годишната Пепа Николова бъдеща звезда.

Поверяват й ролята на Тони в забранения веднага след това филм „Понеделник сутрин”. С появата си лентата е забранена от Политбюро като филм с непристойно поведение и сюжет, така до официалната му премиера през 1988 година.

Славата я връхлита, но Пепа остана здраво стъпила на земята, силна с воля и дух, голяма и обикновена, така както бе написала на вратата на жилището си.

„Славата е миг - след това копане и сеене, непрестанно” - нейни са тези думи. Пазеше се от суетата, всекидневното й облекло бе пуловер или блуза и дънки, обличаше костюмите и роклите само в театъра, и на сцената, когато работеше. Дори предаването й по телевизията, което водеше - бе облечена в… пижама! Просто това е Пепа!

Най-известните роли в киното на голямата ни актриса се открояват във филмите „Бягаща по вълните”, „Оцеола”, „Вампири-таласъми”, „Покрив”, „Най-добрият човек, когото познавам”, „Снаха”, „Самодивско хоро”, „Голямата победа”, „Няма нищо по-хубаво от лошото време”, „Ева на третият етаж”, и разбира се Джалма в „На всеки километър”, и многото й участия в Радиотеатъра и Телевизионния театър.

Една от последните роли в живота й бе на кметицата в „Женско царство” по Ст. Л. Костов, постановка на Театър „Искри и сезони” с директор Искра Радева. От началото до премиерата в НАТФИЗ бяхме заедно, понеже аз правих музиката и изпях песните в постановката.

Това бяха дни на тежки репетиции и много веселба, смях, обич и много работа, че се и поскарвахме, но за кратко… до другия смях. Постановката стана чудна, Пепа игра толкова естествено и непринудено, че все едно ролята бе писана за нея.

Такава беше, подбираше си ролите, не играеше къде да е и какво да е - ей така, просто да е играла. Близките й приятели от гилдията бяха Климент Денчев - Климбо, Киро Варийски и Руси Чанев, също голямо приятелство имаше със Искра Радева и Стояна Мутафова. А съберяха ли се двете със Стояна, да не си край тях - ще влезеш в болница от смях; всеки жест, реплика бе комедия!

Не знам коя година, но беше отдавна, прибираме се с Пепа и Стояна от Южна България от програма в някакви избори беше - и Стояна вика: „Абе, ей тука е селото, дето живеят Слабака и Цветана Гълъбова, я спрете да идем да ги видим, селото се казва Бериево”. Отидохме, влизаме в двора и гледаме една стара, стара къща, вятър да духне - ще я отвее и една друга постройка, ама с такава красива дърворезба. Красота! И една синя врата като входна. Пепа чука и вика: „Слабааааааак, де си ба?”, а от вътре кудкудякат кокошки, и изведнъж от другата къща, дето ще я духне вятърът изскача Слабаков и познал гласа на Пепа, казва:

- Амчи ха добре дошли, ма, Пепо, що чукаш на вратата на курника?

И ние се заливаме със Стояна от смях, а Пепа, в типичния си стил отвръща на Слабаков:

- А бе, Слабак, оти не идете с Цветана да живеете у курника, а кокошките да турите у ваща къща?

Слабака имаше такава почит към кокошките си, че им беше изографисал целия курник в дърворезби…

***

В Сатиричния театър Пепа игра дълги години, но случи години, когато се раздаваха хубави роли на определени хора, а тя с нейната уста, на едно партийно събрание отишла, ми разправя, с едно въже и партийният секретар я питал за какво е дошла с това въже, а тя му пльокнала направо: „Я ти го купих да са обесиш”.

Нямаше спирачки, говореше това което чувстваше. Пепа стана актриса извън театъра, хората я обичаха и я канеха много, особено в „Естрадата”, заедно с Никола Анастасов и Парцалев, после с Калата и Стояна - блестеше до тези колоси със самородния си талант, защото беше се родила Голям актьор, то й беше вродено, пожизнено.

Не искам да пропусна да отбележа в тези мои спомени за Пепа и голямото й отношение, повтарям „голямо”, към българската народна песен. Боготвореше Недялка Керанова и никога не пропускаше, когато сме сами, да поиска да й изпея „Пиян бях, мъри булка Петрано”, като сама ми пригласяше - и само тогава я видях да плаче, когато слушаше народната песен.

***

Пепа! И днес стои в мислите ми, не минава ден, без да се усмихна на щуротиите ни… и да запаля цигара. Пепа беше радост, обич, усмивка! Умееше да се подиграва с несгодите и нерадостите и го обръщаше на майтап. За нея сериозно беше само творчеството й - винаги точна, прецизна и перфектна на сцената, с отговорност към нейните почитатели. Когато си отиде се случих в Созопол, заплаках и написах на един лист:

„Отива споменът, потъва тихо.
Отново в ъгъла във късен час,
стоим със теб, сами и скрити,
говориш Ти, а слушам Аз…”

Така насаме, по мой си начин се простихме!

Пепа и Стояна Мутафова помежду си се наричаха „Доньо и Дона”. Бях на програма в Созопол и ми звънна Стояна с думите „Добри, Доньо вече го няма…”