Мария Маринова

Вятърчето Духльо видя черните облачета в небето и се затича към тях.
- Хайде да си играем на гоненица! - предложи им той. - Ще ви хвана! Ще ви хвана!
Тичаше Духльо ту след едно, ту след друго облаче и в един момент видя, че около него не беше останало нито едно.
-Хей, къде сте? - озърна се той. - Не искат да си играят с мен! - тъжно наведе глава Духльо и се върна на Земята.
Сви се на кравайче горе в планината в една пещеричка.
През това време Слънчо пролетно напече и надзърна през една пролука. Духльо затвори едното си око, после другото, после двете и се унесе в сладка дрямка. Нищо не му се правеше. Затова наоколо беше тихо.
По едно време ушите му доловиха тънко, нежно свирене. Духльо отвори първо едното си око, после другото, после и двете и се заслуша. Не, не сънуваше Лееше се игрива, весела мелодия.
Вятърчето се поразмърда, изправи се, разкърши снага, показа се навън и погледна надолу към полянката. Оттам идваше и мелодията.
-Дааа - каза си той. - Така си и мислех. Щурчо се е разсвирил.
Духльо се взря по-добре и видя как животинките се бяха хванали за ръце и извиваха кръшно хорце.
- И-ха! И-ху! - провикваше се Катеричката.
- Р-р-р-…й - извиваше Зайко порасналото си мустаче.
- Хоп-па! Хоп-па! - тропаше тежко и Мечо.
На Вятърчето Духльо изведнъж му заигра сърчицето.
- Ще сляза да се повеселя! - каза си той и се втурна през глава надолу. Изду бузки и също засвири - весело и закачливо. Хем свиркаше, хем подскачаше от дърво на дърво, от камък на камък, плъзгаше се по склона, търкаляше се по тревичките.
- Идвам, идвааааам… - развика се той, когато приближи полянката. - Чакайте, и аз ще се хвана на хорото.
Подскачаше Духльо, въртеше се и свиреше от радост. Животинките погледаха, погледаха… и едно по едно се пуснаха от хорото и се разпръснаха. Даже и Щурчо побърза да се скрие в къщурката си.
- Амаааа …какво ви става? Защо си отивате? - гледаше Духльо след тях и нищо не разбираше…
- Никой не иска да играе с мене! Никой! - натъжи се Вятърчето и седна в полите на стар дънер.
Изведнъж чу плач.
- Защо плачеш? - погледна той едно листенце, цялото мокро от сълзи.
- Защото… Искам да стана балерина, но не мога да репетирам…
- И защо не можеш да репетираш? - попита я Вятърчето.
- Защото нямам музика, а без музика нямам вдъхновение и не мога да се издигам нагоре! - изхлипа листенцето.
- Така ли ? - замисли се Духльо.
- Не плачи! Ей сега ще ти помогна!
И Духльо изду бузки, изправи се и засвири най-нежната си мелодия. Тихо и прочувствено.
Листенцето се заслуша, понадигна се от земята, потрепна с телце, направи няколко движения и леко се издигна нагоре. Заплува из въздуха нежно. Завъртя се шеметно в няколко красиви пируета, спусна се надолу към земята, издигна се нагоре и още веднъж повтори пируетите.
Това беше най-красивият танц, който Вятърчето Духльо беше виждал.
- Ти ще станеш най-добрата балерина! - прошепна в ухото на листенцето той. - И аз ще ти помагам с радост.
После Вятърчето хвана галантно ръката на листенцето и двамата се понесоха из въздуха, водени от сладката магия на танца.
Затуй, деца, ако видите, че някое листенце трепти из въздуха, значи, Вятърчето Духльо е там и му свири. Погледайте и се насладете на танца им.