SOS!
Откъс от ръкописа „Лондонски ескизи”
От известно време кухненският неонов панел започна да се пали наново като го изключа на излизане. Връщам се и натискам пак електрическия ключ усмихната:
- Това някой от вас го прави - нали? Знам аз… - Обръщам се неопределено в пространството към моите незрими, обични покойници.
Нямало духове, а? Ама на когото и да кажа, няма да повярва.
Недълго след този случай панелът започна да премигва без спиране. Цяла трагедия, докато свикна да не посягам към копчето. Бях сложила временно една нощна лампичка, която включих в единствено свободния контакт зад врата - да си служа с нея. Ама навикът си върши работата. Още с отварянето на стаята светкавично пресягам към ключа, който не трябва да пипам. Чак когато светлината запърха с познатото „пънк-пънк!” като че ли - ъъъ… всеки миг се очаква да се задържи, а пък не може, едва тогава се сещам за грешката.
Но това не е всичко. Дойде период, когато след като съм загасила проклетото мигане, дето ме ослепява от бързата смяна тъмно и светло и съм излязла вече от кухнята, да се включи наново зад гърба ми и пак - пънк-пънк-пънк!…
Една вечер, за да се избавя от евентуално пукане, се изхитрих да затворя вратата след себе си. Да си пука на воля без мен! Отидох във всекидневната и си пуснах телевизора. Имаше интересно предаване. Съвсем забравих да проверя какво става оттатък.
След половин час ми се позвъни на вратата. Не очаквах никого. По начало, стъмни ли се и някой ме търси, без да съм се уговаряла предварително, не отварям външната врата. Напоследък зачестиха кражби по домовете, та е добре човек да се предвардва. Пък и често ми бъркат звънеца. Търсят най-горните, а звънят на първия етаж. (Някои броят номерацията от горе надолу - да им се чудиш на акъла).
Скоро се чуха стъпки от горните съквартиранти. Така си и мислех - пак е за други. Отдавна престанах да им бъда портиер. Някой говореше доста превъзбудено и нито влиза, нито си отива. Погледнах през шпионката. В рамката на отворената врата се открояваше само гърбът на Амин, арабин по произход, който живее над моя апартамент. Но посетителят не се показва. Долавям само едно „бъра-бъра”….
Накрая човекът си тръгна. Амин затвори пътната врата и тъкмо да се отместя от шпионката, ръката му наедря пред окото ми. Отворих веднага, преди да е почукал. Той се затича навън и се развика радостно:
- Тя е тук, тя е добре!
А на мен обясни:
- Един твой добър съсед те търси.
- Чух, но нямах възможност да се обадя веднага…
„Добрият ми съсед” Иан още с влизането в коридора се втурна към мен тревожно. Запрегръща ме, зацелува ме:
- Добре ли си? Добре ли си?”
- Добре съм, благодаря - отвърнах, както се изисква по английски маниер.
- Сигурна ли си?
Е, пък това като ми го кажат, направо ме застрелват. Всъщност, за какво е цялата „патаклама” (голям шум). Кое го кара да е толкова разтревожен за мен по никое време? Имам ли вид на умираща? (Те всички са все по-млади).
Изведнъж ми просветва лампичка на догадка. Обърнах се назад и видях как изпод процепа на кухненския праг пулсира със страшна сила осветителният панел, самовключил се отново, като че ли дава сигнали за помощ.
- О, извинявайте! Аз съм добре, но лампата ми има проблеми… Ще викам тия дни да я оправят.
Изтърчах да я угася.
- Безпокояхме се…- продължи Иан. - Мишел ме изпрати да видя какво става с теб. Мислехме, че не си добре…
Я па тия! - рекох си, вече цялата разлюляна от такава любезност.
- Добре съм, добре съм! Извинявайте, че съм ви разтревожила!
Иан отново ме прегърна и разцелува и загрижено, и радостно. Хвърли се да прегръща благодарствено и Амин, който стоеше встрани и наблюдаваше сценката. Накрая си тръгна весел.
Сега пък аз трябваше да се успокоявам, след като затворих вратата си. Защо мислят, че съм заумирала? Е, те не казват точно това от деликатност, но си го мислят. Ето как със загрижеността си някой може да те разтревожи! Но такива са си англичаните - състрадателни. Това, ако беше нашенец, едва ли щеше да му мине през ума подобна тревога. Само може да пусне някоя нецензурна „благословия”, загдето не си оправям лампата. Кой казваше, че англичаните били студени хора и прикривали емоциите си?
Налях си в чашката „един пръст” уиски и седнах отново пред телевизора да се самоуспокоявам. Отпивам глътка от питието „за отпускане на нервата”, и разчепквам малко, по малко случая, пак отпивам и, така започнах да се питам:
Абе, те защо бяха толкова загрижени за мен, тия мои добри съседи? Откъде - накъде ще давам сигнали с лампа, ако наистина съм на легло. Как си представят това? Нали трябва да стоя права до ключа и да щракам?
Тоя път една доста мощна лампа проблесна в главата ми, та направо ме ослепи. Ами да! Не се ли събуждам и аз от тяхната лампа - прожектор, когато посред нощ извеждат кучето в градината. Светлината прониква дори през пердетата, макар да не свети срещуположно на спалнята ми. Все едно - в мозъка ми бърка.
Навярно партньорката му, с която живее от няколко години, откакто се разведе със съпругата си, го е изръчкала да ми направи бележка за осветлението. Изглежда не са й издържали нервите на много по-младата пухкава, червенокоса мацка от „SOS”-сите! Забелязала съм, доста често не издържат и по други причини, изглежда, защото от комина на камината в моята спалня, често достигат „предавания” в тон кресчендо. Аз ходя ли да ги питам дали са добре?
Все пак извадих късмет, че не се стигна до органите на реда. Амин навреме се сети да ми почука на вратата. Може би Иан се бе запътил със заканата да потърси помощта на полицията…
Когато преди време мой роднина дошъл в Лондон и ме потърсил направо на адреса, навярно надявал се да остане „временно” на квартира, и като не ме намерил няколко дена подред, обадил се точно на тоя ми добър съсед да пита къде съм и дали „нещо не се е случило с мен”. Разтревожен, Иан извикал полиция да провери дали съм жива. Преди да разбие вратата на апартамента ми, полицията направила допитване и до другите ми съседи, които за щастие знаеха, че заминавам на холидей.
Така ми спестиха лутането да търся помощта на полицията да отпечата закованата врата с бележка на нея, натоварена с багаж и изтощена от дълъг път, като се върна посред нощ…
Но добрият ми съсед не се кара, не повишава тон, а разиграва етюд на загриженост.
Английска дипломация! Е, няма да мога да усвоя това „изкуство” на етикеция. Повече от четвърт век живея сред тях. И още толкова да минат, и по-млада да бях - все тая.
От рождение имам дефекта да не си кривя душата и си казвам направо каквото мисля. Никакви колежи, превъзпитателни институции и общество в тая страна не биха могли да ми повлияят.
А има и една нашенска приказка: „От стар турчин ходжа не става”!
