ЗА ХРАЧКАТА И ПАТРИОТИЗМА
Първото огромно разочарование в живота си преживях в началото на следването си в Русия. Във времето преди големите промени.
Идеологически надъхана, тръгнах с обясними очаквания за един различен и невероятен свят. Ала 19-годишните очи обективно констатираха: много, много обикновено.
19-годишното безкомпромисно сърце заби в ритъма на разочарованието, много скоро изместен от ритъма на неприязънта, а после и на презрението. Ден и нощ копнеех за България.
Ден и нощ сравнявах: от панелните блокове (облепени с плочки, моля ви!) до мъжете (какъв ти мъж - върви по улицата и си ближе сладоледа!). Бъл-га-ри-я! Бъл-га-ри-я! Раят! Сънувах България. Мечтаех си за прекрасната си родина. Неочаквано за себе си разбрах, че по душа съм патриот.
И след „цял” семестър се прибрах за първата си ваканция.
Оглеждах с широко отворени очи всичко: от панелните блокове до мъжете. Опиянено ги оглеждах. Права се оказах: всичко беше по-хубаво. Панелките ни - без кичозните плочки. А мъжете ни! Какви мъжкари!
И внезапно един такъв мъжкар се изхрачи звучно направо насред улицата. Направи го естествено и затова без стеснение току пред краката ми. Посред бял ден. Погнусих се и заобиколих.
За да избегна подобни инциденти, започнах да гледам непрекъснато в земята. Храчка до храчка, минирани с храчки улици. Спрях да оглеждам родните „мъжкари”. Спрях да оглеждам и техните приюти - родните панели. 19-годишните очи са обективни. 19-годишните сърца - безкомпромисни.
Тръгнах обратно към руския си ВУЗ. Без съжаление. С поизлекувана носталгия.
Просто… патриотизмът ми се беше препънал в една храчка на улицата.
Ясно виждат 19-годишните очи.
Без изкуствената слепота на голия патриотизъм те започнаха да регистрират. Истински разделно събиране на боклука. На улицата - нито фас, нито трамвайно билетче. В обществения транспорт - тишина. В обществения транспорт хората четат книги! 19-годищното безкомпромисно сърце премина в ритъма на одобрението. Бра-во! Бра-во!
Ясно виждащите 19-годишни очи продължиха да регистрират. Дори и на 70, мъжете отстъпваха място на дамите, та били те и на 20! Мъжете ухажваха и уважаваха с цветя и бонбони. Мъжете не деляха по равно с дамите сметката в заведението. За отварянето на вратите и не говоря. И за помощта при обличането на връхна дреха на публично място. А за подаването на ръка - съвсем. 19-годишното безкомпромисно сърце премина в ритъма на възторга. Бо-же мой! Бо-же мой!
Една храчка на улицата ме накара да помъдрея. Бързо, без преходни фази. Да не идеализирам. Своето или чуждото. Но и в никакъв случай да не подхождам с предубеждение. Към различното. Да виждам, но да не противопоставям.
… Толкова много години от онзи паметен поврат… Странно обаче, сърцето ми отново упорито и равномерно, неуморно твърди: Пат-ри-от съм си! Пат-ри-от съм си!
- Глупаво сърце, защо? Летвата ли смъкнах твърде ниско? Може би - храчките вече не ме впечатляват… - Пат-ри-от! Пат-ри-от! - Защо, сърце? Та 30 години просто полуживеем… То и панелките вече се рушат!… - Пат-ри-от! - Оскотяхме, сърце! - Пат-ри-от!!!
Обяснения сърцето не дава.
Търся ги с разума.
Що е това, патриотизмът? Уж толкова лесен, а практически толкова непосилен е отговорът. „Разбира се, аз презирам отечеството си от главата до петите, споделя Пушкин, но ми е неприятно, ако чужденец споделя моето презрение.” Дааа…
Що е това, патриотизмът? „Блъскам” си главата в търсене на отговора. Защото съм убедена: Сърцето никога не греши.
Както обикновено, отговорът идва внезапно, като мълния.
И патриотизмът е мълния. Внезапна мълния в съзнанието. Мълния, която не плаши - озарява. Която извиква като че ли от небитието неочаквани образи. Извиква ги без покана и често без всякаква логика. Понякога без видима причина.
Аспарух. И куражът да си откъснеш най-красивата и мечтана от всички част от Империята. Да я превърнеш в родина. Има нещо в нас!
Борис. И смелостта да гониш мечтите си. Да се опълчиш на всемогъщата Църква и да въведеш богослужение на своя си език, красив и разбираем за народа ти. Има нещо в нас!
Симеон. Трите морета! „Златният век” на културата! Има, има нещо в нас!
Иван Александър. Първият ренесансов двор в Европа!
Патриарх Евтимий. Първият (и единствен!) класически славянски език!
Как да няма нещо в нас?!
Мълния след мълния. Безброй. Мълнии в съзнанието.
Паисий. Левски и Ботев, Раковски и Бенковски… Черноризец Храбър и Вазов, Алеко и Дебелянов…
Хора - мълнии в историята ни. На борбата и на културата.
Мълния след мълния. Буря! Пробужда ни. Пречиства ни. Отнася надалече изсъхналите храчки от пътя ни. Разклаща дърветата на ежедневието ни, за да видим в пролуката гората. Нашата гора, българската. Отглеждана повече от 13 столетия.
И осъзнаваме, че отделните мълнии-образи не са от небитието. Напротив, те са нашето истинско общо битие.
И ни дава патриотизмът сила. „Щом те са могли, мога и аз!”
И ни дава патриотизмът вяра. „Ще бъдем! Явно има нещо в гените ни…”
Мълния. Патриотизмът не е измислица. Още по-малко отживелица. Патриотизмът е нужното за оцеляването ни достойнство. Онова гордо всеизвестно „и ний сме дали нещо на света”. Онова очаровано смайване, че песента за Дельо хайдутин е едно от лицата на човечеството за евентуална среща с други цивилизации.
И тогава, макар и за малко, отпускаме душичките си. Тропваме хорце. Слагаме предизвикателно ръце на хълбоците. За ръченица. И се накичваме с шевица.
Мълния. Патриотизмът е нещото наше в нас!
Трикольорчето в джоба на сакото при връчването на „Оскар”-ите. И двата стръка домати, боднати в задния двор, насред старателно отглежданата английска градинка. Та дори и скандалното заклано от нашенци прасе в чикагски гараж по Коледа.
Патриотизмът е название за едно особено колективно състояние в настоящето.
Патриотизмът, уви, никога не се ражда в това настояще. Но той е нашият духовен гръбнак. По-силен от другия, с несигурните податливи прешлени.
Мълния. Патриотизмът е просто нашето осъзнато себеуважение. Любовта ни към самите себе си. А любовта е истинският живот. Красивото оцеляване. Единственото бъдеще.
Патриотизмът. Нашата българска буря с мълнии. Няма страшно. Нека ни видят. Няма лошо. Защото мълнията винаги е последвана от гръм. И слава Богу! Нека ни чуят!
Пат-ри-от съм! Пат-ри-от съм! Сърцето.
Вече не го питам защо. Въпреки непоносимото настояще. Не питам. Вече зная отговора. Не искам да бъда храчка в нечии чужди крака.
11.05.2019
В. Търново