Георги Михалков

Спомням си деня, в който майка ми, брат ми и за си тръгнахме. Беше слънчев и топъл, а на мен ми се струваше - облачен и хладен. Куфарите ни бяха на перона и влакът всеки момент щеше да потегли. Татко ни помогна да внесем куфарите в купето. Ние застанахме на прозореца, а той - долу на перона. Мама плачеше и се опитваше да скрие сълзите си. Аз и брат ми стояхме на прозореца и мълчахме. Татко също мълчеше. Внезапно локомотивът изсвири и бавно, сякаш предпазливо, влакът потегли. Татко стоеше неподвижен. В този миг усетих силна болка и разбрах, че никога повече няма да го видя.
Запомних само, че беше облечен в сив костюм, може би на някакви бледи тъмни райета, синя риза и каскет. Струва ми се, че най-ясно си спомням каскета - също сив. Не съм сигурна за цвета на костюма, но за каскета - съм сигурна. Не помня какви на цвят бяха очите на татко - кафяви или сини, но бяха топли. Очи, топли от обич.
Влакът се отдалечаваше, а татко стоеше там, на перона, неподвижен и само вдигна ръка, за да ни помаха.

Когато пристигнахме валеше и много трудно намерихме квартирата, в която щяхме да живеем. Шофьорът на таксито беше млад, навярно не познаваше добре града, крайния квартал, в който трябваше да ни закара, и известно време се въртяхме из някакви тесни и тъмни улички, но най-накрая таксито спря пред къщата, чийто адрес мама беше дала на шофьора.
Щяхме да живеем в малка студена стая. Никога няма да забравя тази стая, студена и зиме, и лете. Имаше само един прозорец, пред който растеше високо черничево дърво.
Ходих на училище, но не можех да се сприятеля със съученичките си. Бях мълчалива и те страняха от мен. Близо до къщата, в която живеехме, имаше читалище. Един ден, когато се връщах от училище, видях афиш. В читалището имаше курс по китара. Помолих мама да ме запише в курса, но тя ми каза, че няма пари. Стана ми мъчно и щях да се разплача, но мама побърза да ме успокои:
- Другия месец, когато взема заплата, ще те запиша.
Започнах да свиря на китара. Удаваше ми се и свирех добре. Спестявах от стипендията, която получавах, и си купих китара. Съучениците ме канеха на именни и на рождени дни. Свирих и на училищни тържества.
Нощем сънувах татко. Сънувах го, застанал на перона, гледа заминаващия влак. Сънувах го със сивия каскет и се питах какви бяха очите му - кафяви или сини? Не знаех защо ние с мама заминахме. Защо се върнахме в страната, където мама се беше родила и живяла, а татко остана там, в другата страна. Не получавахме писма от татко и ние не му пишехме. Не знаех къде е, какво прави.
Когато станах гимназистка, в гимназията едно момче, което се казваше Дан, направи рок-група и ми предложи да свиря в групата. Приех. Най-много от всичко на света обичах да свиря. Рок-групата ни се казваше „Лунатиците”. Изнасяхме концерти, обикаляхме градовете. Навсякъде ни посрещаха тълпи от младежи.
Веднъж в един крайморски град, когато концертът свърши и излязохме от летния театър, за да тръгнем към колите, непознат мъж се приближи към мен.
- Извинявай - каза ми - трябва нещо да ти предам.
Погледнах го учудена, готова да му отговоря рязко да си гледа работата, но нещо ме спря. Мъжът ме гледаше смирено, а в гласа му усетих молба. Беше може би четирийсет и няколко годишен с черна коса като таралежови бодли и с очи като златисти есенни листа. Замислих се, дори малко се изплаших, но мъжът повтори:
- Трябва нещо да ти предам - и гласът му отново прозвуча умоляващо и настоятелно.
- Какво?
- Ела да седнем тук - посочи той една пейка наблизо.
Това още повече ме озадачи, но в едната си ръка той държеше китара и си помислих, че е някакъв музикален маниак. Китарата малко ме успокои. Може би и той като мен е лудо влюбен в музиката, казах си.
- Добре - съгласих се.
Помолих Дан, шефа на бандата, да ме почакат и седнах с непознатия на пейката. Без да продума нито дума, той взе китарата и започна да свири. Свиреше една мелодия, която не знам защо, ме накара да си представя влак, който бавно отпътува, а един мъж с каскет стои на перона и гледа отдалечаващия се влак.
Когато непознатият изсвири мелодията и сложи китарата на коленете си, каза:
- Това е подарък от баща ти. Последната негова песен, която той ме помоли да те намеря и да ти я изсвиря.
Едва промълвих:
- Баща ми ли?
- Да.
- Жив ли е?
- Не. Почина. Бяхме приятели. Свирихме заедно.
Не знаех, че баща ми е бил музикант.
Мъжът стана.
- Изпълних обещанието си - каза той и си тръгна.

Пак от време на време сънувам баща си, но в съня си чувам неговата последна мелодия, която той ми подари.

София, 12. 05. 2019 г.