Дулинко Дулев

ДА ЖИВЕЕМ, ДОКАТО СМЕ ЖИВИ!

Изтънява нишката на живота ми. Изтънява.
Все по-малко кълбенцето, дето търкаля се, става.
Ни с пари се сдобих, нито с някаква слава…
Освен с тая, дето се смята за печална такава.

Нямам нито чекрък, нито някаква прежда.
Да плета нишка нова - безнадеждно и тъжно изглежда!
Та какво да ви кажа,
приятели мили, все пак?
Вече сбрал съм багажа
и чакам последния… Най-последният влак!

Правих всичко възможно да си тръгна на време,
но Господ на млади години не щя да ме вземе…
И още не ще ме.
А с него да споря не мога.
Та портретът ми мил
ще е на един скапан дебил
в некролога.

Но още съм странен, неразбиран, побъркан и щур…
И с илюзии още живея.
И сърцето ми още с надежди е бременно…
Та още из нощите пея
“Гаудеамус игитур!”…
Под прозорците на остарелите
преждевременно.

МЪДРЕЦЪТ ДИОГЕН И ХОРАТА

Веднъж, в един дъждовен ден,
един елин, безкрайно възмутен,
така нахокал Диоген:
- Човече - рекъл, - страшно ме измъчва
това, че имаш дом, а в тая бъчва
ти, стар човек, от мъдрост побелял,
съвсем като бездомник си се сврял!
Та ти си виден, тачен и прочут,
а много хора мислят те за луд…
Към него вперил взор печален,
отвърнал философът начаса:
- Приятелю, напълно съм нормален,
но мойте гневни съдници не са.
Защо на мен си седнал да се чудиш,
приемай всички упреци със смях.
Когато смятат умните за луди,
то просто лудите са повече от тях!