ЗДРАВЕЙ, БЪДЕЩЕ МОЕ!
ЗДРАВЕЙ, БЪДЕЩЕ МОЕ!
Здравей, Бъдеще мое!
Здравей, Гений
от мене заченат,
от други роден,
за мрака на нощите,
на дните през зноя
ще носиш ти нещо от мен!
Аз лист съм в дървото на времето,
ти може би ще си прекрасния цвят,
достойно дописал оная поема,
в която история вече е отлетелият свят.
Ти няма да знаеш тревогите мои,
ти няма да чувстваш
аз как съм живял,
но няма от моето време
да имаш покоя,
от болката тъмна,
която в света съм посял.
Мой Гений,
годините нашите чувства погребват,
но пишат съдбата ни върху белия лист,
навярно ще видиш вълната
със неспокойния гребен,
лъчът върху нея - смъртоносно-златист.
А може на слънцето ключ да поставиш
и може във порива тъмен
докрай да гориш,
да имаш дори междупланетната слава,
ала ще тлеят у теб
вулканичните мои искри.
Сърцето-вулкан векове е клокочило
и то векове подир теб ще боли
за малкото цвете,
тревата зелена,
шума на поточе,
за тихия дъжд, със който тъгата вали.
Мой Гений от бъдното време,
прости ми, че всъщност оставих ти свят,
във който съм носил повика древен,
съвсем, о, съвсем за теб непознат!
ШОПЕН
На Блага Кирилова
Ах, толкова музика, толкова много тъга!…
Маестро, небесните ноти ли скръбни
те будят над Сена, оная парижка река,
която от Нотр Дам камбанния звън ще изтръгне?
Париж е безкрайно далече от мен,
над Мизия облакът само във Дунав е плувал
и век ме дели от мига съкровен,
във който красивият вопъл тъгата у теб е целувал.
Защо през пространство и време сега
с ноктюрното този вопъл тревожи?
В душата ми слиза далечната твоя тъга -
песъчинка, която окото й гложди.
И толкова музика, толкова тиха тъга
високо небето от твоите ноти извая…
С тях Сена, оная парижка река,
подобно мелодия светла тече към безкрая.
ГОЯ
Испания не съществува
без теб -
твърди пред всички Карлос Рохас,
без разярения бик на арената
под синьото испанско небе.
А на Принсипе пио побеснели
разстрелват унижените на колене.
И бесните байонети нямат устни.
Ти чуваш изстрелите
със болката на свойта болка.
И цялата испанска земя е болка.
Ти самият си наранената птица
на голямата болка
в която човекът е само храна
на своето унижение.
Без теб
Испания не съществува.
Сатурн отново и отново
изяжда децата си.
О, дон Франсиско Гоя,
Маестро
на светлата човешка надежда,
щастлив ли си или нещастен,
че не умря преди синовете на Испания!
ОВИДИЙ
“По този бряг Овидий е вървял”
Григор Ленков
Сънувал е на този бряг Овидий,
под чуждото небе с нозете си вървял,
навярно е мечтал самотникът да види
изгубеният Рим от мъдрост натежал.
Ала напразно мислите натам го носили,
потъвал бавно Рим във гибелен разкош,
напразно подир залезите в Томи просило
сърцето светлина за идващата нощ.
Тук единствен зрител от арената,
той гледал вечния прибой на морските вълни -
гладиатори велики на Вселената,
надживели всичките човешки дни.
Отдавна плаче може би морето за Овидий
и стъпките му помни още този бряг,
и ехото на Времето, затворило ги в мида,
навярно ще ги върне пак.
ОРФЕЙ
Тракиецо, повява вятър в планината,
а душата ти над лирата скърби…
Защо така добре познато
пътува в тебе болка непозната може би?
Не пеят птици край замлъкналата лира
и те за Евридика може би скърбят,
и слънцето - окото на Всемира
не може топлина да влее в твоя свят.
Тракиецо, дръпни очакващите струни
и както някога, във свойта скръб запей,
и нека с тази песен тръгне помежду ни
сред горести и радост любовта велика на Орфей!
