Христо Черняев

Всяка сутрин ранна
в равната поляна
кон с последни сили
като луд снове.
И със скръб горчива
вее черна грива,
спира се и цвили,
цвили и зове.

С блеснали подкови
по земята рови,
търси - не намира
конника си скъп.
Пак дочува тътен
и в гледеца мътен
пак блести, не спира
тежката му скръб.

Конникът далеч е,
конникът е вече
Без очи - да гледа -
без уста и глас.
Край Драва-Полконя
падна той от коня.
„Бийте… до победа!” -
промълви тогаз.

Той се би достойно
там, където знойно
в пазвата на ръта
огънят димя.
И като се просна
с рана смъртоносна,
с обич го прикъта
братската земя…

Тичай, коньо алест!
В ранния си залез
ти едва тепърва
като нас разбра:
няма на земята
толкоз чиста, свята,
ех, от дружба първа
няма по-добра.

Тичай, коньо верен,
в тоя свет безмерен
нека твойте стъпки
къннат в утринта!
Може да усети
там боецът клети
живоносни тръпки,
минали в пръстта.

И от гръд войнишка
трепетна въздишка
в гордия си жребий
ще отрони с жар -
зарад майка стара,
зарад либе младо,
още зарад тебе -
верният другар.

Равната поляна,
къщата с хармана,
в нивите покоят
ще си спомня той,
но не ще заплаче
в гроба си ездача,
че в смъртта героят
пак си е герой.