Георги Михалков

Ясен го виждаше често. Обикновено Станко стоеше до павилиона на автобусната спирка с малко шише водка в ръка. Постоянно беше пиян.

Тридесет и седем годишен, не работеше нищо и Ясен се чудеше откъде намира пари, за да пие непрекъснато.

До автобусната спирка имаше малък дървен павилион с няколко пластмасови маси.

Обикновено тук се събираха кварталните пияници. На възраст между тридесет и петдесет години, те се познаваха добре и пред павилиона прекарваха почти целия ден, а когато беше топло и не валеше, седяха до късно през нощта.

Когато се напиеха, започваха да спорят, викаха, удряха по масите и бай Дичо, собственикът на павилиона, трябваше да излезе, за да ги разгони.

- Стига сте крещели! - караше им се бай Дичо. - Ще ми прогоните клиентелата.

И сякаш бай Дичо забравяше, че единствената му клиентела бяха те.

Като се напиеше, Станко също ставаше агресивен. Спореше, караше се, дори налиташе на бой, макар че беше висок слаб и приличаше на върлина, облечен в старите си протрити дрехи.

Винаги ходеше с изцапани дънки и фланелка, която някога може би е била бяла, но сега изглеждаше сива, а десния й ръкав беше малко скъсан.

Лицето му почти не се виждаше от наболата му черна брада, небръсната от няколко дни. Очите му изглеждаха блатисти, погледът му - мъгляв. Големият му нос почти винаги беше зачервен и по това се познаваше, че непрекъснато пие.

Навремето Станко и Ясен бяха съученици. Станко не беше добър ученик, но мълчалив и кротък. След като завършиха училище той започна работа в някакъв цех, ожени се, роди му се син и някак неусетно се пропи.

Уволниха го и оттогава най-често можеше да се види тук, до павилиона. Случваше се Ясен да минава покрай него, но рядко го заговаряше, а и Станко често не го забелязваше.

Но седмица, а може би две или три Ясен не видя Станко пред павилиона. Отначало това не му направи впечатление, но след втората седмица се запита какво ли е станало със Станко. „Дали пък не е починал внезапно - помисли си Ясен.”

Попита мъжете пред павилиона, но и те му казаха, че от три седмици не са го виждали.

Един ден, когато се връщаше от работа, Ясен съвсем неочаквано видя Станко. Вървеше по тротоара срещу него. Отдалече забеляза, че Станко не е пиян.

Вървеше бавно и спокойно. Беше се избръснал и не беше със старите изтъркани дънки и със сивата фланелка, а със светлосин панталон, кремава на цвят риза и бяло яке.

Когато наближи, Станко се спря и поздрави Ясен.

- Здравей.

Това рядко се случваше, но Ясен побърза да отговори на поздрава му.

- Отдавна не съм те виждал - каза Ясен. - Има някаква промяна у теб.

- Има - отговори Станко.

- Сериозно? -учуди се Ясен.

- Случи се нещо - Станко замълча и като че ли за момент се замисли, сякаш за да си спомни какво точно се е случило, но явно искаше да сподели с Ясен какво е станало. - Не е тайна - започна бавно той. - Пиех и често пиех много. Преди три седмици се прибирам у дома пак пиян. Влади, синът ми, знаеш, в шести клас е, ме поглежда и казва „Пак ли си пиян!” Ядосах се, вдигнах ръка да го ударя, но в този момент някой ми хвана ръката. Не мога да я помръдна. Обръщам се, зад мене - мама и ми държи ръката.
А тя горката почина преди пет години. Останах изумен. За секунди изтрезнях. Мама стои, държи ми здраво ръката, мълчи и ме гледа навъсено. Няколко секунди се гледахме, а после мама изчезна внезапно. Никой не вярва, че това се случи, но аз не мога да я забравя, с навъсения й поглед и хванала здраво ръката ми. След този ден няколко нощи не спах. Лежах и мислех. Опитах се пак да отида до павилиона да видя приятелите си, но като че ли нямам сили да вървя, за да стигна до там.

Ясен го слушаше и не знаеше какво да мисли. Идваше му да се разсмее, но нещо му казваше, че това, което му разказва Станко, никак не е смешно.

Единствено реално беше, че Станко май се е променил или беше започнал да се променя.

София, 27. 04. 2019 г.