ЗАВРЪЩАНЕ
Еничарят дойде в Тоз-борун /Могилица/ с една жена от Беломорието. Беше висок и силен - като борика, напоена със смола. Разкрачът - колкото да прерипне река. Бялото и черното на очите му се бореха кое да надвие - светлото или тъмното. Извити бяха мустаците му - два умалени ятагана.
Куражът бе на спусъка на оръжието и по дръжката на меча. Изпитваше и страх, но само той го усещаше. Пред другите не биваше да го показва.
Затова често ходеше при бойницата на конака, където имаше прорези за отбрана - ако ги нападнат, да има откъде да стрелят и да се защитят. И в избата слизаше - оттам започваше прокопаният тунел в земята, който извеждаше към реката и гъстата гора.
Момчето бе на единадесет години, когато го отвлякоха за еничар. Атанас постоянно беше с баща си - помагаше му да пасат овцете, да ги прибират в къшлата, както и да прекарват дърва с мулето.
Колибата се намираше на половин час през бърдото. Един ден беше понастинал и си остана вкъщи. Майка му и тя беше навън. Трима турци нахлуха, запушиха му устата и го метнаха на един от конете.
Отпрашиха на юг - планината ги скри, подпомагана от спускащия се сумрак. Връщайки се, майката едва не полудя. Хаберът стигна и до бобайкото, ала той не настигна турците.
Какво да направят - освен да питат и разпитват и да чакат. Палеха кандилото и се молеха през сълзи. Кръстеха се бавно - като че в тази бавност молитвата щеше да се сбъдне.
Когато стъпи в Тоз-борун, Атанас се казваше вече Абдулах. И в сънищата му вече изгряваше полумесецът, а не кръстът. Профилът - строг като изсечена скала или по-точно - като мълния, падаща вертикално в простора.
Но към Анди, както той й викаше, бе нежен и мил. “Ти си моята беломорка и норка. Ако не си норка, си смокиня.”
Веднъж Абдулах изтропа към избата - там бе хладно и държаха в изкопан ров млечни и месни продукти, за да не се развалят - и кашкавал, и сирене, и масло, и саздърма…
Началото на тунела бе така маскиран, че и чужд човек да влезеше, нямаше да се сети, че има скривалище, което при нужда, можеше да се ползва.
Плосък камък, или както му казват тука тикла, бе паднала и Абдулах видя - на нея бе издълбан кръст. Изправи тиклата на мястото, където си беше по-рано.
Кръстът отиваше към пръстта и се скриваше. Пред такъв кръст и майка ми, спомняше си той, стихваше, издаваше полушепот и с три пръста, започвайки от челото, от най-чистото място на тялото, се кръстеше.
Нищо ритуално нямаше в нейните движения освен вглъбеност на духа, освен покой на цялото й същество, което търсеше и се стремеше към божественото.
Подир всеки обяд Абдулах слизаше в избата, която за него си беше като параклис и се кръстеше пред камъка с белязания знак.
Андромахи забелязваше отсъствието на еничаря по едно и също време и я облада любопитство, по-силно от любопитството на всяка жена.
Примъкна се веднъж и през процепа на незатворената врата се изненада: защо Абдулах се кръсти, като е мохамеданин? Нали е посветен в полумесеца? Имаше нещо неясно и смътно в поведението му, което смущаваше представата, която си беше изградила, откакто бяха заедно.
Върна се тихо и безшумно на горния кат на конака - все едно нищо не знаеше и нищо по-различно не беше се случило. Любовта беше алчна и поглъщаше и това, което човекът до нея не споделяше.
И малкото непримирение можеше да развали омаята да се обичат и да не се разделят. Мъжете са ревниви към това, което им е най-скъпо. Еничарят се чувстваше като в храм, макар че в избата беше неподредено, неуютно, дори прекалено битово - паяжини по таванските ъгли, рафтове, качета, харкоми…
Абдулах се кръстеше, а молитвата го изпълваше със смирение и го смаляваше до едва прохождащо дете. Изпълваше го и споменът за майка му и за баща му, който бъхташе по ниви и градини, по добитък, и който казваше: „Не е грях да работя и тогава, когато трябва да почитам господ! Нали трябва да имам хляб, пред който да се кръстя? Кой се кръсти на празна софра и на празен гроб?”
Еничарят скиташе из планината. Андромахи оставаше в конака - да ошета, да изпере и сготви и да го очаква. Мъж и жена се очакват, иначе се губят. Нейният свят бе от долапа до кревата, неговият - между селата и гората.
Една вечер Абадулах попита:
- Анди, искаш ли да се оженим?
Тя го погледна с просветлени очи и го прегърна. Останалото бе тишина, в която потънаха - безплътни и леки като крила.
След три дни двамата се отправиха към малкото родопско селище Чепеларе. Искаха да са по-далече от Тоз-борун. Беше късен следобед, когато повикаха местния свещеник от къщи. Слънцето събираше всичките си лъчи пред олтара.
- Вие християни ли сте? - попита отчето.
- Анди е християнка, аз - мохамеданин.
- Трябва първо да те върна в православната вяра и тогава…
Свещеникът подготви църковните потреби - отиваше до олтара и се връщаше. Вътре бяха само тримата. Никой друг. Божият служител донесе съдина със светена вода, но когато се обърна, без да иска, бутна съда и водата се разля. Брадата му потрепера ядовито. Това не е на добро, каза си безгласно той.
Абдулах и Андромахи утихнаха в светия час. Отецът ги благославяше - „Да ви дава бог живот и здраве. Да се обичате и къщата ви да се пълни с деца. И да сте винаги един до друг - докато смъртта ви разлъчи!”
Абдулах искаше никой да не знае за венчавката. Днешният ден трябваше да потъне в дълбока тайна, в такава забрава, че… Иначе лошо го очакваше. Научат ли, че е избягал от „правата вяра”, ще се случи онова, за което не си и помисляше дори.
Абдулах отпрати Андромахи при конете, които бяха вързани отвън. Еничарят влезе в олтара, където свещеникът беше дошъл и сваляше патрахила.
- Отче, какъв е масрафът? Да се наплатя?
И вместо да извади кесията си с лири, той измъкна камата от канията и я заби под сърцето на божия наместник. Чу се приглушено хъхрене, след което се свлече на пода.
Калимявката се килна настрани и се спря в стената. Косата му се разпиля. Преди да напусне, Абдулах се извърна - в черното расо отецът му се стори паднала сянка, на която седефената дръжка белееше зловещо.
Абдулах и Андромахи набузиха конете си на юг, към Роженските баири. Тропотът на копитата отекваше в поречието - дърветата и тревите приглушаваха шума.
Юздата успокояваше тръпките в ръцете на конника, но дали конят не приемаше тревогата и смута на еничаря? Гривата люлееше това, което не можеше да се усмири.
„Ще ми прости ли господ - аз се завърнах в християнството, но оставих кървави следи. Усмъртих праведен човек, още повече богослужител, пренесох го курбан, за да пренеса и заровя дълбоко тайната си, която ще да ми осигури добри сетнини. За да пренеса и любовта си.
Но как да пренеса всичко, което ми предстои - угризенията до обичта ми, терзанията, които ще ме гризат, разкаянието, което ще започва и ще свършва с молитва? Как ще се справя с това, което остана в очите ми - разлятата светена вода и пролятата кръв?
Светената вода ще измие ли кръвта или кръвта от нея ще се разреди - както се разрежда въздухът, когато се изкачваш към върховете?”
На Рожен ветровете се усилваха - откъде идеха, накъде отиваха? Птици не летяха - те се бяха скрили, бяха присвили криле в борове и ели, за да се появят тогава, когато песента им ще зазвъни, без да знаят дали някой ще се спре, за да я слуша.
