Георги Майоров

Дори бегла справка в списъка на СБП показва, че 80 на сто от писателите са родени в села или извън столицата. Също доста не са завършили филология. Тогава какво влияние оказват тези фактори?

Според немския психолог Ернст Мейхан талантът се ражда, а външните условия усилват или отслабват развитието на наследствените заложби.

Г. Мелхорн и Х. Мелхорн пък отричат това. Талантът не се ражда, а е първична и естествена работа на мозъка. Проявява се в зависимост от изразените способности към различните видове деятелност и се появява под социалното въздействие и главно според възпитанието и обучението на индивида.

Талантът според В. Щерн е конвергенция (сходство) на вродените заложби и е резултат от обучението и влиянието на средата. А последователите като А.Н. Леонтев утвърждават, че човекът има само една способност - към развитие и формиране в процеса на усвояването на постигнатото от предишните поколения.

Тогава защо пък ме занимава този въпрос? Защото се опитвам да разгадая и генезиса на таланта у дадения писател! А това се усеща при много от тях.

В творчеството на Димитър Дънеков генезисът е многостранен - и в раждането, и в съзряването, и в реалната му изява. Той е роден в село Жребичко, до Кричим, в яката на Западните Родопи. Кога и той е прописал, е от значение колкото кога е усетил кърмило. Ориентир е житието с работата му в МОК ,,Медет” - Панагюрище. И на литературния фронт се появява около четиридесетгодишен. С много усилия. Отбелязва го:

Напрягам се!
Стремя се да покълна
в това поле, наречено живот,
с надеждата преди да ме погълне
все някой ден да дам обилен плод. (,,Реплика”)

Душата му боледува, че не е ,,проходил” навреме, но не обвинява никого. Просто иска да живее разбрано и всичко в него ,,да е красиво…/ Какво ми пречи?”.

Високото му самосъзнание отговаря: ,,Собственото ,,Аз”! И мисълта му се връща, за да видим какъв е родилният му хоризонт в Жребичко: ,,Напред е планината / с гористите урви / и скалния си блясък. / И няма път нататък!”. И не е природна картина, а душевна резигнация.

На пръв поглед, хоризонтът е малък. Но е измамно да се възприема така. Тук интуицията на дарбата се намесва. Хоризонтът е малък само физически, а духовно е далечен. И просветлението е далечно. В малкия свят и тясното обкръжение, на поета се отварят сензорите за далечни прозрения с пречистени сетива:

В нощта до премала душата ми крачи
по бялата пустош на листа
и ражда стихът ми - най-простия начин
в живота да бъда на чисто.

Никое образование и теория не помагат да бъдем на чисто, ако не сме пречистени от родния микросвят. Защото разноликият живот насипва житото ни в различен улей. По нататък и мливото ни е различно.

Поетът Димитър Дънеков сам се обучава и търси човешката истина. А тя е истина и за творчеството. В житейската среда дълго броди за своето духовно призвание.

Искрите на поезията в него проблясват още в младите му нощи. Огласява се през 1986-а година:

Докосвам те в нощта новогодишна -
дано да се посипят върху нас,
пречистени от нулевия час,
искриците от дните ни предишни.

Вика чистотата от родното му село, за да припалва творческия му глас. Там е палнато неговото поетично слово. И го възпява миловидно, умалително, като ,,пламъче- огънче”, за да усетим неговата скъпоценност. Интимният изблик е силен и като стих, и като внушение:

Искам те, пламъче - огънче, мъничко,
искам те вечно, навред.
Святкай, изгаряй ме бавно, убивай ме,
вече не мога без теб. (,,Плаваща свещица”)

И поетът Димитър Дънеков още дълго ,,тръпне в очакване” някой да го забележи. Така първата му книга ,,Взривена тишина” излиза едва през 1997 година. Това тръпнене е предадено с природна картина чрез ,,валсово” падащо листо:

Погълнато хищно от локвите,
ще грейне минутно замислено,
докато поеме напред като лодчица
да търси мечтаните пристани.

Дори в провинциалния град авторът се чувства като откъснато листо, което валсува сред своите мечти, докато попадне в локвите на огорчението, че никой не забелязва неговия поетичен танц. Отбелязван е слабо и то само на местно равнище. И като самотна лодчица търси своя духовен пристан.

Всичко това не е сантименталност. Авторът дълго чака да бъде припознат за поет. И се чувства като падащото листо:

Студено е. Мокро е. Мрачно е. Кално е.
И вярно е - лъха на зима.
Но има поезия. Даже сред локвите.
Когато душата я има.

Или независимо от образованието и упражняваната професия, без ни най-малко да подценяваме тяхното изключително значение, макар и след много патила и самообразование дарбата на Дънеков пак стига до своя духовен влог.

Не е равнодушие и признанието, че ,,захапан от мрака, денят колабира”. Не колабира ли духът на поета при такъв житейски кръговрат? Да, разбира се: ,,Негова Светлост и в мене умира / частица загърбено минало”, докато поезията му излезе на простор.

И сме много задължени рано да окриляме младите. Да не ги оставяме да гаснат ,,По бялата пустош” на листа. За да няма в техните нощи ,,нежна цигулка, / която пее и плаче”.

В града Димитър Дънеков от смога на живота не вижда звезди, непрестанно се връща в родното село, за да съзре ,,в зодиака / звезда за път нататък”. Своята, пътеводна, която го извисява до искреното творчество.

Там всичко в неговото полезрение събужда стихове: ,,Рухващите къщи / забравени и пусти, / внезапно се превръщат / във повик за изкуство”. Чудесно! Дори съкрушаващата картина на рухналите душевни опори го въодушевява за полет на мисълта:

И времето уж спряло,
чертае властно знака
на своя път нататък,
на ясен път нататък.

Така неговата поезия идва ,,по-прекрасна от зората. / Всеки ден / все така / идваш ти. / Всеки ден / все така / те посрещам.” А мъката за неогледаното му творчество се среща и в стихотворенията ,,Невидим огън”, ,,Миг”, ,,С цветята ти” и други.

Творческото съзидание на автора наподобява природни, любовни и житейски картини, но те са изтръгнати акорди и багри от магията да се твори, независимо от обстоятелства, приятелства и неприятелства, от несгоди и околни внушения:

Сякаш в устни, за пръв път докоснати,
пак откривам прекрасната истина
на любещия дъх, на магията,
без която животът е никакъв.

Не само творческите терзания са обект на пресъздаване, възпяване и носталгия. Донякъде могат да се възприемат двояко - отправени като към поезия и към жена.

В ,,Писмо от Флоренция”, духът му, голямата му любов към жената-поезия, дори в града, пак си стои неотклонно в селото.

И тази ,,невидима светлина”, никъде другаде я няма: ,,Цяла Флоренция / прекосих да те търся, а ти / си стояла на село с претенция, / че Земята и тук се върти”. Така писмото с жадни устни прекосява всякакви разстояния, за да целуне родните порти. И с право скърби, когато не твори: ,,Отлив е. / В душата ми е пусто”.

Генезиса на съзряване тук е многопосочен. И в ,,Корида”, със самоирония, авторът обяснява закъснялото си творчество:

Към края си забързан
смутен съм, но признавам,
че уж съм в зряла възраст,
а никак не узрявам.

Трудно е най-правдиво да определим кой фактор в коя посока най-много наклонява развитието на таланта. Дънеков само за своята любов ни увещава:

Не търси обяснение - няма го,
формулирано в общата физика -
светлината, в която ме къпеш,
е най-трудното мое откритие.

През последните десетилетия много автори изпълниха творбите си със самокритика и критика за ненавременната оценка и мълчание за тях и за редица предци. Димитър Дънеков не го прави на трагедия. Защото светът около нас и далече от нас рязко се промени. Демокастрацията ни разроди и отдалечи, а гладните за надмощие лиши и от чисто човешките страдания.

Така и у този поет се събуждат критичните нотки. Доказват го последните му книги. Подтикът е ясен: ,,Дружна песен как да екне / сред народ покорно клекнал.” И насочва жилото си към малките-големи неправди и постоянните квартални сведи в междублокови и панелни пространства, докато Бог ,,приспива и простака”.

Особено значима е критиката му за нашето приоритетно вглеждане в различните автори в естетическите стойности на творбите им: ,,Страхувай се не от Бога, / а от обожествените”.

Сякаш по Божи заповеди сме задължени да поглеждаме само към едни. Другите да остават в забвение. Подтекстовото обяснение за резултата от нашето периферно виждане на творци от цехове и паланки, които са извън сферата на културата, е ясно.

А че не сме забелязали поета Димитър Дънеков и аз имам вина. И е факт. За него не срещнах отзиви. А хоризонтът на поезията му заслужава уважение и поне малко окуражаване.

Това има не само субективни, но и обективни причини. При твърде малката територия в печата за въздигане на българската литература, ,,Словото днес” и ,,Пламък” не могат да поберат всички тежнения.

В този ракурс изключително значение придобива и заема неоценимо място електронното списание на Георги Ангелов ,,Литературен свят”.

То се превръща в най-мащабният регистратор на движещите сили и посоки в литературния живот.

А е известно, че от регистъра няма по-автентичен и верен документ какво е движението на духа.

То е и платформа за по-пълноценно личностно опознаване и общуване между писателите. Чрез него се разпалва дарбата и на Димитър Дънеков и на още безброй автори на българското слово.

За мен е особено радостно, че още един родопчанин притежава магическата леща да фокусира лъчи върху себе си.