Драгни Драгнев

ТРЕВАТА

Тревата на слънцето денем се кланя,
а нощем на вятъра бърка в очите.
В зеленото нейно небе са събрани
напеви и пътища - после изтрити.

Луната например не знае какво е
трева…И ревниво и тайно се взира
в Земята, нарамила тия грамади усойни
и огромна вода на кълбо от всемира…

Да зърне тревата - не може Луната.
Но в нея с небето си свети тревата…

И АЗ СЕ ПИТАМ

Часът е единайсет.
Звъни наоколо животът, напращял
от мисли тромави и тежки,
от миловидност и от стъпки…
Наблизо старец на тревицата се кланя
и я милва, и я моли да не остарява.
Едно дете, душица блага,
подтичва тук и там
и носи в дланите си слънце -
и го търкулва
по улицата пълна с гълъби -
да пеят и кълват,
да побелеят от възторг…
Жени красиви се прегръщат и целуват
с мъжете си…
Денят расте от светлина и говор…
И аз се питам може ли
при тая хубост,
тая зрелост
да свърши някога
животът и светът…