Лозан Такев

След 1945 година - годините, които по-късно едни доморасли политици ще обявят за престъпно време, у нас Празникът е по лицата на трудещите се с усмивката на първи май - както много преди това поетът е определил лирично.

Цветята, манифестациите, песните, духовата музика, щастливите усмивки не са имитация на радостта от труда, радостта от празника на труда и веселието в този ден.

В рапорта на трудовите хора има и гордост от постигнатото, от построеното в годините на социализма, има надежда, има трудно обясними днес за много нови поколения младежи пориви и чувства от Празника на площада, от вълнението на улицата, от съзиданието и градежа на една държава…

След 1989 година Празникът е оставен единствено в ръцете и инициативата на левите сили и, официално го празнуват и признават комунисти, социалисти, социалдемократи.

Денят на Труда и на международната работническа солидарност и сега е празник в Русия, в Китай. Празнуват го официално в Германия, Австрия, Мексико, Тайланд.

Ние тридесет години все по-трудно отбелязваме Деня на труда, защото и Трудът в демократичното ни време боледува от чувството за несправедливост, от социалното неравенство, от недоимъка, от безработицата, от крещящата разлика между бедните и богатите…

Какви ли не скандали пред Празника ни спретват управниците и мерим в квадратни метри имоти и преференциални цени за тези имоти на управляващите, а личните им асансьори ни водят към общите тераси на наглостта и безочието, на гьонсуратлъка и безвремието, в което ще празнуваме отново разединени и в омраза и компромати един чудесен майски ден - май, чиято усмивка отново ще е помрачена от битовизми и негативни настроения, от престъпност и безнаказаност, защото сред нас са и тези, които няма кой да ги накаже, защото те са недосегаеми „физкултурници” в общата празнична пирамида за Деня на труда…