Христо Черняев

Васил Аврамов е талантлив български лирик. Той живее в град Левски, където е гимназиален преподавател по българска литература. Детството и младежките му години са свързани с Тревненския балкан.

Автор е на няколко отпечатани и на още толкова лирични стихосбирки, които чакат да видят бял свят в творческото му чекмедже.

Освен поет Васил Аврамов е и даровит карикатурист с успешно участие в международни конкурси и изложби в единадесет страни. Носител е на пет специални награди и други отличия за карикатура. Когато ми се е случвало да прочета негови стихове, винаги съм бивал трогнат от магията, която излъчват.

Във връзка с позабравените ценности, сътворени и съхранени през вековете от народа ни, Васил Аврамов споделя:

„Виждаме, че сега те биват жестоко пренебрегвани, преиначавани, пренаписвани и по този начин нацията ни губи своя колорит и своя самобитен облик. Това е тъжно и не може истинските творци, истинските поети, които мислят за България, да не се тревожат от тези факти, от тези процеси; да не се измъчват и да не ги отразяват в своето творчество.”

С болка искам да отбележа, че един такъв творец-лирик вече години стои извън Съюза на българските писатели. Вече не помня преди колко време, заедно с големия поет Иван Кръстев дадохме горещи препоръки за приемането му в творческите редици на Съюза, но всуе. (Поетът вече е член на СБП. бел. ред.)

Един чудесен български лирик стои там някъде, незабелязан и без творческа закрила, още повече че той никога и с нищо не е досаждал на когото и да било. А е творил и продължава да твори истинска поезия.

Доказателство за творческата и гражданската му извисеност е излязлата неотдавна негова лирична книга „ТРОХИ ЗА ПТИЦИТЕ”.

Това е една изискана и искрена лирика. В нея се оглежда страдалното ни съвремие. Лирика - много човечна и много българска.

В тези писани в късни нощи стихове се открояват заветите на старите даскали, които ни завещават „една ботевска сабя и словото”, долавя се тъгата на провинциалните поети, дето „не ги канят в телевизията, не ги печатат приятелски, нямат листове с хонорари”, но затова пък „могат нощем да спят в окосени треви и щурец да им пее в ухото”.

Другаде те съкрушава поетовата скръб по Галя - неговата съпруга, отишла си рано неотдавна от земния свят. И пак друга другаде поетът с болка ще каже: „Господи, прости слабостта на човека и не хвърляй на бесните псета България!”

Васил Аврамов е от редките породи поети, които от мимолетното обикновено ежедневие умеят да извличат трайни творчески построения. Той не борави и не се стреми да борави с избрани езикови елементи и с търсени стилни похвати в стиховете си.

И въпреки това от непретенциозната амалгама на своя творчески материал той извайва силни поетически внушения.

Те дори не могат да се обяснят с думи, както е невъзможно да се обяснява например тънкото ухание на цъфналата бяла салкъмова вейка.

В тази поезия има нещо много свежо, заредена е с ведра атмосфера. Тя се характеризира с естественост на изказа си.

Обикновени думи и изрази, които имат еднозначно значение, но вече завъртени или по-скоро фокусирани в поетическия калейдоскоп на автора, заживяват с мелодиката и образността си като жива струя и грейват ярко.

Така че в поезията си Васил Аврамов има свои невероятни и радостни осъществявания, които изненадват.

Именно това вече е безспорен признак не само на творческа зрелост, но и на индивидуална и оригинална своя поетическа територия, която респектира.

Там наглед обикновените неща от живота придобиват ново и свое естествено очарование и значимост. Те интригуват и привличат вниманието ни не само със своя съвременен акцент, но и с нещо повече.

В днешното време на липса на верни художествени критерии от страна на медиите и в същото време на наличие на немалко интересни и даровити български поети Васил Аврамов не само че е интересен и даровит поет, но се и различава от тях със своя многобагрен творчески натюрел.

Творческото амплоа на Васил Аврамов е не само неразлъчно, но и немислимо без обожаваната от него българска природа, без миналите и днешните характерологични деяния и подвизи на човека с горда българска закърмка и с всичко, без което е невъзможна Божията поетическа искра и което достойно обуславя и дава вкус, дух и смисъл на чудото, наречено живот.

Тъкмо тази своя духовна територия Васил Аврамов е населил със светлина и необозримост, с багри и мириси, с вяра и любов, с човешки драматизъм и страдание, с птици и тревненски светлосенки.

И тъкмо така той вписва своето име сред поетите на България.