Христо Милчев

Тази вечер стигна ти тръстиките и езерото,
уголемена моя сянко.
Как тихо съществуваш, тъмно очертание си ти
простряна по земята.
Като че ли търсиш нещо, но забравено отдавна.
Край теб езерото спряло, неподвижно
с лодките си също спрели, неподвижни на брега,
за да спреш и ти самата, после се раздвижваш пак.
Ти никога не забеляза фигурата,
от която водиш своето начало,
макар и да повтаряш нейното движение.
Като дух си, неспокойна всеки път.
Моя сянка уголемена,
оживяла в тъмнината.