ТАЙНАТА
Разрешавал съм много загадки в различни краища на света, но сегашната е забулена с непрогледна мъгла в буквалния смисъл на думата.
Отвъд облаците са ледените стени на страшния дори за гледане връх Чогори, а в тях - безкрайната долина, в която живее народът хунза.
Намирам се между двата най-високи хребета на планетата Земя - Хиндокуш и Каракорум.
Това място е известно с името „оазис на младостта”, тъй като повечето хунзакути живеят до над 130 години, на 45 жените изглеждат като момичета, а на 65 раждат деца.
Хунза притежават европеидна черти, повечето са руси със сини очи и за тях се твърди, че са потомци на войниците на Александър Македонски.
Моята задача е да разбера дали са верни съжденията на всички, изследвали бита на този народ.
Водачът ми Рашид твърди, че само един човек може да ми помогне и това е най-възрастният старейшина Рази хан.
- Той е на 152 години и допуска до себе си само достойни хора - обяснява ми Рашид. - Напиши автобиографията си, аз ще му я занеса, за да реши дали да разговаря с тебе. Рази хан може да чете и да говори на руски.
Заемам се с начинанието, като внимавам да не пропусна някоя от заслугите си към една или друга организация. След името си изброявам всички академии в Русия, Германия и Франция, в които членувам и музеите, получавали мои дарения.
Не пропускам да съставя списък с книгите си. Отбелязвам и огромния брой участия на различни световни форуми, както и познанството си със значими хора по целия свят.
След половинчасов труд връчвам четирите листа на Рашид и зачаквам. Изумлението ми няма граници, когато разбирам, че Рази хан може да ме приеме веднага.
Срещата се осъществява на една каменна пейка, залепена до къщата на дълголетника. Въпреки че мъглата скрива бурните талази на близката река, грохотът й непрекъснато извиква в съзнанието ми тюркоазените заливи на Карибско море, на които очите ми се любуваха допреди няколко дни.
- Смятам, че най-добре е да ми кажете какво знаете за нашия народ, за да разбера какво следва да се допълни - започва направо Рази хан и поглажда бялата си брада. Впрочем, бели са и дългата му дреха, и тюрбанът му.
- Знам, че хунза не боледуват практически от нищо. Смята се, че причините за това се крият във вегетарианския им начин на живот, в огромното количество кайсии, които отглеждат, сушат и консумират през всички сезони, в липсата на алкохол и на контакт с външни хора.
- Митът за вегетарианството го измислиха журналистите - казва Рази хан. - Нали трябваше да учудят аудиторията си. Всички твърдят, че любимото ястие на хунза е спаначената супа. Но то е по-скоро едно от тези, които харесваме. Ние приготвяме много вкусно и фасул, и тиквена супа, и качамак. Но най-обичаме кебап от як. А това, че не пием алкохол, го разтръби пред света Лиримър. Хунза правят едно от най-добрите вина в Пакистан. А от виното дестилираме алкохолна напитка, която си е наш патент. Има хора, които изминават хиляди километри, за да стигнат дотук и да я опитат. И се връщат отново. Не е вярно и това, че сме откъснати от света. Та през нашата долина минава Пътят на коприната, тук се срещат индийци, китайци, непалци, узбеки, руснаци и пакистанци. И това е от векове. А през последните петдесет години долината е любимото място на стотици телевизионни екипи, на много известни хора. Хипитата най-напред дойдоха при нас и живяха тук години наред. Нашите хора посрещат непрекъснато гости, търгуват с тях и печелят добре. Виждате, че младите имат маратонки и тениски от най-реномираните марки. Биха могли да си купят това, което пожелаят. Родителите им имат достатъчно пакистански и индийски рупии. Колкото до кайсиите, всички оператори снимат най-вече тях. Те се сушат на една площадка малко по-нагоре оттук. Снимат я от различен ъгъл и така изглежда, че в долината са наредени хиляди панери с кайсии. Това не е вярно. След като се разпределят поравно, се падат по няколко килограма на семейство. Вярно е, че нямаме полиция и нямаме затвор, тъй като никой не краде, никой не се кара с никого и даже не повишава глас.
Рази хан спира да говори и притваря очи. Мъглата е започнала да се отдръпва от нас, но освен каменистата пътека откъм реката към къщата, друго не се вижда. Затова пък тътенът на водопадите продължава да оглася околността така, както го е правил векове наред.
- Но на какво все пак се дължи тази безметежност, това лъчезарно възприемане на света, това желязно здраве? Аз съм тук от два дни и виждам хора, неподвластни на егоизма, на алчността и бясното темпо на живот на западния човек. Какво ги прави такива?
- Казах вече, че този път - каракорумският, е много оживен. Той е бил такъв от векове, но сега хиляди хора прииждат по него, защото е превърнат в шосе със здрава настилка. И всеки мъж хунза през седем години застава край него и раздава на преминаващите всичко, което е спечелил до този момент - рупии, овце, крави, дрехи. И започва отначало.
След тези думи сигурно сме мълчали дълго. В един миг видях, че слънчев лъч се е прокраднал през облаците и е осветил лицето на Рази хан.
От светлината то изглеждаше призрачно, имах усещането, че събеседникът ми ще изчезне заедно с мъглата. Но дори и да се случеше това, той вече бе казал достатъчно.
Час по-късно, когато цялата долина бе позлатена от залязващото слънце, а облаците се бяха издигнали към върховете на ледените зъбери, потърсих Рашид, за да му благодаря за уреждането на срещата.
- И аз ти благодаря за твоите листове - посочи ми той свитъка с обстойната ми автобиография. - Ще ги използвам да запаля с тях огнището.
- Не ги ли представи на Рази хан? - попитах.
- Не. Дадох му ето това - отвърна той и ми показа парче хартия, на което бе написано само личното ми име. Нито дума повече.
- Ела да опиташ шашлика и виното, които съм приготвил. Имаш голям късмет.
- Какъв късмет?
- Шестата година ми е.
