Иван Митев

Седим на олющена пейка в центъра на Момчилград и чакаме да отворят магазина за алкохол отсреща. Мълчим. Мъжът до мен - едър, с високо чело, мустаци до гърлото и очи като маслини.
Голям турчин.
Това си помислих и когато го срещнах за пръв път в двора на Университета в Пловдив. Мълчаливо ми подаде книга. Фехим Хюсеинов - пишеше на нея. Филип Хорозов - указва сега табелката на вратата, зад която работи в редакцията на кърджалийския „Нов живот”.
Шефът на вестника Бунков ни е дал картбланш да пишем за каквото пожелаем през този ден в планината. И ние решаваме да се качим на връх Стръмни рид, да я погледнем отвисоко.
- Дай на този момък най-доброто, за което се сещаш - казва Големият турчин на момичето зад щанда в онзи магазин.
Малко след това държа в ръцете си бутилка уиски „Пиратско око”. Етикетът уведомява, че питието е носител на четири златни медала „НДК”. Отзад пише: „Това уиски е произведено от спирт, вода и оцветител. Може да се пие.”
Но Големият турчин е осенен вече от друга идея.
- Виж какво, майна. Виждам, че се готвиш да разнасяш тая бутилка насам-натам. Остави я. Тя ще си бъде винаги тук, защото местните пият само мастика. И пак ще си е твоя. Никога няма да узнаеш какъв е вкусът й, но цял живот ще разказваш за него. И представи си, че някой вземе и разбере за какво става дума.
Връщам бутилката с дълбока въздишка.
- Ела да пием по една водка отсреща, майна, да спреш да въздишаш.
Сядаме под избелял чадър пред близкия ресторант и поръчваме.
Денят - мек като котешка лапичка. Ние - свободни. Поне в избора си за какво да пишем.
- Планината привечер - започвам. - Уникална тема. Силуетите на гънките й. Сякаш цялата Земя се умисля, когато Луната надзърне зад тях. И хората, разпръснати по нея, смирени до границите на невъзможното, слети с всичко около себе си…
Големият турчин мълчи, слуша. Отпива, бърка в джоба на якето си и ми подава сгънат на две лист.
Чета бавно на глас:

Както и да се върти
Земята,
Луната намира начин
да полегне за малко
между двата хълма над Ненково.

Всяка вечер
мъжете на Безводно
чакат този миг.
После се прибират вкъщи,
за да прегърнат
Луната
в съня си.

Нямам какво да кажа. Познавам много добре не само тези хълмове.

Качваме се на Стръмни рид с някаква уазка. Хората са тръгнали за Крумовград, но се отклоняват и ни закарват до края на тесния път, без да попитат каквото и да е.
За разлика от ниското, където слънцето пълни душите ни с умиление, тук всяко клонче блести от скреж. Като в приказка. Ако се заслушаш, можеш наистина да чуеш звънчета на каляска с царска дъщеря в нея. Над нас - синева, под нас - също.
След дълго взиране очите ни започват да различават приглушеното червено на покривите на стотиците къщички, пръснати из безкрайните гънки във всички посоки.
Мълча. Чакам Големия Турчин да продума. Виждам, че разглежда свитък листове.
- Няма го това, което търся, майна. Искам да прочетеш за изгорените мостове, но не го намирам.
- Изгорени мостове… към кое?
- Към всичко, майна. Към всичко. Този шум, който запълва живота, изчезва. Изчезват и лъжите. Как да излъжеш себе си, като не можеш да стигнеш дотам.
- В живота не може без мостове. Нали това прави човека творец - асоциативните връзки…
- Много си слушал тия нашите професори, майна. Вярно, на тях трябва да им се дава кураж да правят това, което правят. Последни мохикани са. Но това, което го пише в книгите, не расте по нивите. Животът е друго нещо. Ето ти още малко думи за него.
И ми подава друг лист.

Ще си пием водите морни,
ръждясали от умуване.
И все ще се връщаме към спомени,
които водят към погребения.
Орисия. Тъпа? Колко сме големи?
Големите стават малки
и някой все ги забравя…
Когато се родим отново…
А ние знаем, че никога няма да се раждаме…

Гробищата са пълни с Балкани…

Небето неусетно се е свъсило, първите капки докосват лицата ни.
Големият турчин ме поглежда. Знам какво ще каже. Чувал съм го и друг път.
- Не се крий от дъжда, майна. Остави водата да вземе печат от лицето ти, тя ще потъне в земята най-напред, после ще се издигне и ще подари твоята усмивка на някого. Но ако си така разсърден, какво ще му занесе?
Не съм разсърден. Замислен съм. Знам кодовете за много врати в неговия свят. По-проникновено от мен го усеща само съпругата ми Гергана. Тя вижда в неговите стихове уникална, странна, недостъпна вселена. Може би и Владо Янев има връзка с някой и друг ключ към тази земя. Веднъж го чух да казва като на себе си: „И този турчин е най-знаменателното явление в българската поезия в днешно време!”
Турчинът седеше срещу него и пиеше поредната водка. Категорично отказа предоставения му подслон в Пловдив и малко след полунощ се запъти към гарата. Гергана му предложи да дойде с нас до Хасково и той се съгласи. Настани се на задната седалка на колата, малко след това и двамата спяхме. По някое време усетих, че се размърда, отвори очи, взря се в мрака навън и каза:
„Майна, та това е Пеньовата чешма!”
Гергана отби и спря. Наоколо сняг, черно и бяло, тишина, само ромонът на чешмата се чува в нощта. А върху нея - стиховете на Пеньо Пенев : „Не искам безсмъртие и пътища леки…”
Намирахме се по средата между Асеновград и Кърджали. И досега не мога да си обясня как в просъница в тъмната нощ успя да разбере къде сме.
Измихме лицата си, пихме от ледената струя.
- Вие ме измамихте, майна. Решили сте тайно да ме закарате в Кърджали. Сега е мой ред да ви предложа нещо. Като пристигнем, ще спим в театъра. За да не ви е студено, Гергана ще се облече като принцеса, а на сръдливия Иван ще предоставя дрехите, меча и трона на крал Лир. Нали съм драматург там, мога да си позволя този малък жест към вас.

- Трябва да пишем за планината - припомням.
- Някой ден ще ти покажа моята планина, майна. С оня кладенец, пълен със златни риби, който изплува от водата на язовира само за малко и пак потъва в нея…
Неочаквано посочва:
- Какво е онова там долу, на склона?
- Тук отдолу е рудник „Пчелояд”. Сигурно е насип от пръст, извадена от неговите галерии.
- Че там може да има от твоите любими камъни.
- Съмнявам се. Преди време си поръчах един тукашен пироморфит от Канада.
- Ти днес си решил да ми вземеш акъла, майна. Хайде да идем там, аз ще ти намеря камък, за да ти спестя такива поръчки. Късметът на първия, нали знаеш.
- Искаш да кажеш - на начинаещия?
- Какъв начинаещ? Винаги печели първият. Ако изобщо има такова нещо като печалба.
Когато стигаме, установявям, че камъните са най-малкото, което го интересува. Продължава да се взира в далечните върхове, извисил снага над околните храсталаци. Не помръдва дори когато дъждът започва да се усилва.
- Ей там се виждат някакви къщи, това сигурно е селото. Можем да се скрием под някоя стреха.
- Ти върви. Аз ще дойда след малко - промълвява все така замислен.
Отпред, край малък мегдан, стърчи гърловината на стар кладенец. От единия му край се протяга дълга двуетажна постройка с каменни стъпала към втория етаж и широки полуотворени прозорци. Прилича на училище. Тясно пътче лъкатуши между двайсетина ниски къщи с основи от синкав дялан камък, някои от които с нови покриви. До повечето са долепени обори, а между тях се извисяват купи слама, едни наченати, други - непокътнати.
Дъждът спира неочаквано, както е заръсил. След него всичко променя цвета си, пейзажът заприличва на току-що нарисувана картина от Франсоа Буше. Не се виждат ни хора, ни животни. Странна е и неподвижността наоколо. Ни високите стръкове трева помръдват, ни звук се чува - все едно, че няма щурчета и птици и никога не ги е имало.
- Има ли някой тук? - извиквам така, че да събудя дори и заспал.
Никакъв отговор.
Приближавам първата къща и натискам дръжката на вратата. Тя се отваря с жаловито скърцане. В малко антре пред две стаи са чинно подредени миньорски ботуши със засъхнала жълта кал по тях, галоши и детски обувки. Почуквам на дясната врата и я побутвам. Пред очите ми се появява тясна стаичка с варосани стени, легло, ниска масичка и няколко долапа в стените. На закачалката досами вратата висят ватенка, работна манта и детско яке с протрити ръкави. По застланото с тъкана тънка покривка легло не се вижда ни една гънка. Върху масата - няколко емайлирани чинии - една в друга, вилици, лъжици и нож с излъскана от употреба дървена дръжка. Струва ми се, че чувам стъпките на стопанката, която носи от другата стая тенджера с някакво ястие, за да го сервира.
Излизам от къщата и надзървам в обора. Две отделения, по-широко и по-тясно, с метална тръба помежду им, показват, че той е за крава и теле. Рехаво разстланото сено в яслата издава грижовен стопанин.
Озовавам се пак на мегдана. В училището като че има някой. Изкачвам стъпалата към втория етаж и през отворената врата на близката класна стая виждам Големия турчин. Застанал е в дъното до масивен шкаф и се взира в него през прашните стъкла на вратите му. На бюрото срещу мен синее глобус. На пода - две-три тетрадки, учебник някакъв.
- Възможно ли е в цялото село да няма никого?
- Сигурно.
- Та те са се изселили преди шестнайсет години. И оттогава никой не е стъпвал тук. Толкова са бързали да заминат за Турция, че са оставили всичко… Имам чувството, че са тръгнали гладни.
- Може и така да е.
Сещам се за двете му имена. И за изгорените мостове - към едното, и към другото.
- И всичко това - само заради смяната на имената?
Той се обръща и ме поглежда. Взира се в мен с тежък поглед. Минава доста време, преди да продума.
- Имената бяха знак за промяна на съдбата им… Много силен знак… Такъв знак рядко идва в един човешки живот.
- Ти защо не замина?
- Знакът, майна, е един, но всеки го разчита със своите очи. Когато всички го възприемат по един и същи начин, тогава историята прави завой и става, нали знаеш - шулдур-булдур…
Приближава и ми показва продълговата стъкленица със змия в нея - бяла, с оцъклени очи и настръхнали люспи.
- Какво е това според тебе?
- Змия.
Отива пред катедрата и поставя стъкленицата до глобуса. Аз сядам на чина до вратата, той - на учителския стол.
- Това не е змия, деца - казва - Змия можете да намерите, когато излезете от класната стая на поляната. Но убиете ли я, тя престава да бъде змия. За да убиеш нещо, не е нужно да имаш пръчка. Затова за отговор с думи шестица не пиша.
Той се изправя.
- Знам какво искаш да чуеш, майна.
Притварям очи.
И зачаквам.
Леко дрезгавият му глас всеки миг ще изпълни пустата класна стая с избелелия глобус и изпосталялата змия пред него.

Подпри небето с каквото намериш.
Подпри го, въпреки че няма да се срути.
Сигурност със „с” като молитва,
с която се копаят алеи в лунни градини.

Небето не вярва на вдигнати ръце.
Още по-малко на показалец и безименен пръст.
По-добре подпората да е от тръстика.
Когато си е свободен вятъра, да си я разклаща.

Небето се подпира и със шепот.
Понякога с дим от влажна цигара.
Казаните думи се поглъщат обратно.
В собствените очи си факир за илюзии.

Това е!
Докато се върна отново,
подпри небето с каквото намериш.

Но нищо подобно не последва.
Вместо това изрича тихо:
- Сами сме.
Ясно е, че сме сами. Че няма никого в това изоставено село. Какъв смисъл има да го заявява.
И в този миг осъзнавам какво ми казва. Въпреки хладния ден потта овлажнява лицето ми, врата ми, цялото ми тяло. Оттам нататък горещината, която усещам в тази класна стая, ще ме буди много пъти посреднощ.
- Това усещане, майна, не прощава. Ни на сетивата, ни на любовта, ни на живота.
Тишина. И още веднъж:
- Съвсем сами сме.
Той приближава към мен - тъмен в сянката си, направо страшен.
- Да ти дам нещо за домашна работа.
Изважда от джоба си сгънат на четири лист.
- Не го чети сега. Някой ден… ще разбереш кога.
И ме целува по челото.
По-нататък, по-нататък, един ден пак чувам гласа му:
- Мама не е добре. Ще ми пратиш ли камъче за нея?
Обещавам.
Няколко дни след това усещам оная горещина. Връхлита ме внезапно през нощта. Заедно с нея пристигат неговите думи: Представи си, майна, че някой наистина разбере за какво става дума?
Веднага след това иззвънява телефонът:
- Не можахме да го спасим.
Разсъмва се. Денят идва като всички останали. Напрегнат до краен предел, изпитвам неистово желание да говоря, да разказвам за него, да споделям…
Но се сещам нещо. За оня лист се сещам.
Дълго го търся.
Най-после го разгръщам:
„Никога не казвай нещо, което не е по-красиво от тишината” - пише там.
Оттогава досега мълча - застанал по средата на някакъв мост, който не смея да премина.