ИЗПОВЕД
Не знам дали в живота на всеки човек идва такъв ден – ден на изповед. В моя живот той дойде. Имам да ти кажа толкова много неща, мамо!
Откъдето и да започна, все ще остане и много неизказано, но никога, докато светът се оглежда в очите ми и гърдите ми поемат въздух, няма да си простя за онзи летен ден в ливадата над Сърпицкия дол.
Бяхме излезли с татко да косим по роса, без да сме закусвали. Ти щеше да донесеш яденето там, на ливадата. Умората хапеше раменете ми, гладът дращеше отвътре, а ти се бавеше. Когато дойде и раздяна тежката торба, аз, довчерашният сополанко, добил самочувствието на мъж само за това, че е завъртял косило, възнегодувах заедно с баща ми. Ти приседна тихо до дънера на елата, извади яденето и покорно прибра отрудените си длани в скута. Обърна се на другата страна да не видя сълзите ти, но аз ги видях. Не знам и не помня дали добре съм разбрал тогава истинския им смисъл, но сега споменът за тях ме изгаря. Как не се сетих тогава колко много неща е трябвало да свършиш, колко работа е минала през отрудените ти ръце, за да можеш да тръгнеш към нас! Как не си дадох сметка, че аз всъщност никога не бях те виждал да спиш, не знаех кога отпочиваш. Само късно вечер, когато умората те смажеше, съм виждал как, седнала с хурката, клюмваше за миг и вретеното тропваше в дъските. Вечер те оставях будна, сутрин те намирах надвесена над парче говежди гьон да правиш цървули на светлината на огнището. Кога отпочиваше, майко? И можеше ли изобщо да отпочинеш? Питам тебе, питам и себе си. Но тогава не съм могъл да разсъдя като днес, та да сведа смирено глупавата си глава и да целуна загрубялата ти от работа ръка, която е отмалявала от грижи по нас, децата ти… Прости, ако можеш, грубостта и глупостта ми, мамо!
Разкошът никога не е влизал в нашия дом, но дори и тогава, когато в долапа останеше последният къшей хляб, ние имахме на софрата нещо. И никога не се сетих да те попитам, ти дояждаш ли си? Имаше ли и за тебе толкова, колкото за нас?
Тръгнах да уча. Ти стъкмяваше торбата още от вечерта и ако нямаше друго, парче хляб, картофи и тас със запържена извара все можеха да се намерят. В ледовитите зимни нощи ме будеше без будилник (лягала ли беше изобщо тогава?) и нарамваше торбата, за да прегазиш преспите на седем километра, та да успея да хвана автобуса в пет. Аз сядах в автобуса и виждах в светлината на фаровете как виелицата поглъща завитата ти в шала фигура, поела обратния път към махалата, за да стигнеш призори вкъщи и да поемеш отново кръста си…
Благодарих ли ти поне веднъж за това, майко? Ако не съм го направил тогава, приеми благодарността ми сега!
Ти искаше да отвориш пред мен онзи прозорец, през който светът може да се вижда по-широк и по-светъл. Онзи прозорец, който за тебе самата беше останал затръшнат. Сирашката ти съдба го е открехнала мъничко, колкото да промуши един-единствен светъл лъч и да ти даде грамотност – до средата на първото отделение… Дали си си давала сметка тогава, че давайки мило и драго да ни изучиш нас, твоите деца, ти самата си се обричала на самота. Дойде време, когато всеки хвана своята пътека и вкъщи запристигахме като гости. Изяждахме ти гозбите и клиновете, обистряхме с татко политиката и пак си тръгвахме. Изпращаше ни до Барчината. Ние настоявахме да се връщаш и прибереш – на Барчината почти винаги духа. Ти не ни слушаше. Ти си вземаше довиждане, целуваше ни и ни пожелаваше приятен път. Казваше го бодро – силна беше и такава си остана, но в гълъбовите ти очи се свъртаха вирчета. Какво е било тогава в душата ти, мамо? Бързахме, махвахме ти от Кръстопътя и потъвахме към Ташкоския дол. Когато излезнехме в Балабанската махала и погледнехме назад, там горе, потърсила завет зад стената на параклиса, наметната с овехтялото си палтенце, ти продължаваше да стоиш и да ни изпращаш с поглед…
Може би си искала да видиш, че ще преминем успешно всички завои по пътя, без да ни се случи нищо. А знаеше ли тогава колко много и опасни завои ни чакат в живота? Споменът за загрижените ти очи сигурно ни е опазвал да не изскочим от пътя.
Времето течеше, ние тъпчехме земята, щурахме се насам-натам, подгонили дребничките си житейски цели, и почти не усетихме кога преминахме средната възраст, а вие с татко остаряхте. И редът вкъщи, държан неотклонно над седемдесет години, бавно, но сигурно започна да се руши. Ти усети началото на тази разруха, майко. Познах по това как надроби парчета хляб в престилката си, как приклекна пред кравата и как, преди да я отведат, я помилва като човек. Не с кравата се прощаваше тогава ти – ти помилва онези дълги седемдесет години, изпълнени с много нищета и мъка, попръскани с дребни радости, но изживени човешки. Те бяха станали твоя същност. С тях се прощаваше, тях щеше да смениш с нещо друго, непознато, загадъчно… Затова по-късно в града, от прозореца на четвъртия етаж, съвсем като дете шареше с поглед по отсрещните върхове: „Виж, онова прилича на Сарпицкото борце, пъх те онова зад него е Щипката”. Затова, когато тръгвахме към село, очите ти, уморените ти очи живваха, в тях проблясваше пламъче и независимо какво е времето, все питаше полунашега-полунаистина: „А мене няма ли да водите?”. Затова при редките летни връщания в село заставаше на хармана, вдигнала поглед към Чуката като към божество, и молитвено издумваше: „Чуко ле, Чуко висока, колко ли имам още да те гледам?”…
До гроб благодарен ще остана на покойната баба Вангелия, с която лежахте в една стая в болницата. Тя с упрек ме върна в един четвъртък от вратата: „Забрави да я целунеш!”. Аз не бях забравил, просто се чувствах притеснен от посивелите си сколуфи и многото хора в стаята. Колко съм бил глупав!
Не мога да си простя и онова прибързано довиждане само с махване с ръка от вратата на хола. Беше няколко дни преди празника на първоучителите… И е било последно…
В най-тъжните часове, преди да се разделиш с белия свят, аз усетих как в мен трепна онази гордост, която съм усещал, когато си беше жива. Тя дойде, сякаш да бъде мъничка компенсация на покрусата, обсебила душата ми с твоята загуба. Ти лежеше бездиханна за последен път в твоята стая, онази, в която бяха минали над седемдесет години от живота ти. Пред ковчега ти преминаваше човешка върволица, минаваха хора, които са те познавали, за да положат цвете и свещичка да запалят. Бях на двора, когато чух: „Отиде си един много пътен човек! Бог да я прости!”. Каза го възрастен човек на излизане от къщата ни. Той наложи каскета си, извади пешкир и прибърса сълза. Каза го за пред други хора, но го чух и аз. Каква по-голяма оценка от това простичко казано „пътен човек”? То ще рече човек, добре познаващ правия път, човек почтен и нравствен. Човек! И тогава си дадох сметка колко много хора са идвали при тебе с разплакани очи и са си тръгвали с усмивка. Макар и плаха, но… усмивка. Те са те търсили като съветник и като изповедник, мамо, защото са знаели, че споделеното ще си остане между вас, че всяка споделена тайна ще си остане тайна, че съветът, който ще дадеш, е добронамерен, че и част от чуждата болка ще стане и твоя.
Как намираше сили за всичко това, мамо?
Не знам дали в живота на всеки човек идва такъв ден – ден на изповед. В моя живот той дойде.
Казах ти толкова много неща, майко, и толкова много остават неказани – сега, когато отдавна вече те няма! В онази година, на празника на Кирил и Методий, брояхме третия ден от края ти…
