Георги Михалков

Когато се запознаха, пролетта като вълшебна птица размахваше огромните си топли криле и всичко се къпеше в синева, зеленина и снежнобели цветове.
Маргарита беше дребна и нежна като фиданка, която сякаш за първа година цъфти, с кафяви галещи очи, с устни като розови пъпки и коси, които се разпиляваха като тихи вълни върху крехките й рамене. Росен беше щастлив, че с нея са приятели. Учеха в едно училище, но тази пролет започнаха да излизат заедно. Един литературен конкурс ги сближи. През месец март, по случай пролетта и празника „Цветница”, в училището обявиха конкурс на тема: „Свят, изпълнен с цветя и красота.”
Още от трети клас Росен тайно пишеше стихотворения, но на никого не ги показваше. Когато беше тъжен или нещо красиво докосваше сърцето му, било то цвете или добра дума, той се скриваше в някой ъгъл или седнал на пейка в парка започваше да пише. Думите извираха в него като планински извор, не ги търсеше, не се питаше дали са хубави и точни, не ги премисляше, а само ги записваше така, както ги чуваше, нашепвани от тайнствен глас, и незабелязано стихотворението се раждаше и оживяваше на белия лист. Имаше вече няколко бележника със стихотворения, които пазеха неговите вълнения, видения, мечти и копнежи.
Когато обявиха резултатите от литературния конкурс, Росен не повярва, че е спечелил втора награда. Това беше първата му литературна изява. Маргарита, която учеше в друг клас, спечели първа награда. Така се запознаха и някак без да се уговарят започнаха да се срещат след училище. Обикновено се виждаха всеки следобед към пет часа в кварталната градинка. Беше тихо и удобно място за срещи. Седяха на една пейка под стар висок кестен и четяха един на друг стихотворенията си. Тези мигове бяха най-прекрасните в живота на Росен. Той слушаше напевния глас на Маргарита и пред погледа му се редяха безкрайни полета, планински хребети, море с притихнали вълни, безлюдни плажове и залези златисто-алени.
В градинката имаше църква, неголяма стара сграда. В двора й се виждаха алеи с цветя, чимшири и няколко черничеви дървета. Върху купола на църквата стоеше голям железен кръст, а до него - желязна птица. Росен често гледаше тази птица и се питаше каква ли е. Приличаше на гълъб, но може би не беше гълъб. Защо беше поставена върху купола на църквата и какво символизираше? Не беше виждал подобна птица на други черкви и тя разпалваше въображението му. Знаеше, че птицата е там, откакто е построена черквата и винаги щеше да е там. Понякога гледайки я, той си мислеше, че би могъл да напише стихотворение за тази чудна птица, в която имаше нещо загадъчно и мистично.
- Когато гледаш тази птица, там на черквата, какво си мислиш? - попита той веднъж Маргарита.
В кафявите й меки очи проблесна усмивка, леко закачлива, а може би и малко дяволита.
- Мисля си за теб - отговори Маргарита. - Когато идвам тук, виждам най-напред птицата и си казвам, че само след минути ще видя и теб.
- Хайде двамата да напишем по едно стихотворение за птицата на черквата - предложи Росен.
- Съгласна съм.
- Може би ще бъдем единствените, които ще възпеем тази птица, която другите дори и не забелязват - предположи той.
- Тя ще бъде нашата птица - промълви Маргарита.

Една нощ в началото на месец юни черквата се запали. Сигурно бяха забравили неугасена свещ вътре. Големи страшни пламъци се издигаха към небето. Завиха сирени на пожарни коли. Пожарникари бързаха да потушат пламъците. Любопитни хора са тълпяха в градинката около черквата, за да гледат пожара.
На другия ден Росен и Маргарита дойдоха в градинката. От бялата черква бяха останали само четири голи стени, обгорели и почернели. Куполът, с големия железен кръст и с желязната птица, беше рухнал.
- Нашата птица вече я няма - промълви тъжно Маргарита.
- Не. Излетяла е - каза Росен, - но като построят отново черквата, тя пак ще се върне.
- Искам да вярвам, че ще се върне, защото тя е нашата птица - прошепна Маргарита.
Тя прегърна Росен и нежно го целуна. От тази нейна първа целувка той сякаш усети крила и полетя.

гр. София, 24. 04. 2019 г.