Никола Иванов

Спомням си средата на 80-те години на миналия век, когато се появи романът на Ивайло Петров „Хайка за вълци”. Получи се известно стъписване, защото гледната точка на автора бе в противовес на издаваните до тогава и познати идеологически клиширани подобни книги. Ивайло Петров хвърли камък в блатото, защото разкриваше в романа си неща, които се знаеха от по-старите поколения, тъй като те бяха свидетели на описваното време и събития, тъй като събитията се бяха развили пред очите им. Възникналите полемики „за” и „против” позицията на автора бяха само върха на айсберга. Ивайло Петров си позволи открито да разголи неща, които се знаеха от свидетели на случилото се, но съществуваше неофициално табу върху темата по отношение на истината за случилото се. Впрочем, споровете бяха главно в идеологически, а не в художествен смисъл. Защото като художник писателят Ивайло Петров бе трудно атакуем и от най-големите си недоброжелатели.
Но в българската литература през 1979 година, няколко години преди „Хайка за вълци”, се появи една книга, която не по-малко смело повдигаше завесата на случилото се в българското село в първите години след 9 септември 1944 година. Това бе романът на Тодор Ризников „Ловецът на диви патици”. Писателят бърка в раната и търси причините за провала на една идеология и политика, която е в разрез с психологията на човека като индивид.
Събитията, които се развиват в романа, се случват в Лонгоза, в Камчийско, но те са минимодел на случващото се из цяла България – в Добруджа, Тракия, Странджанско, Пиринска Македония и навсякъде в страната. Това е периодът, когато започва колективизацията в българското село, създаването и изграждането на ТКЗС-та и насилственото принуждаване на работливите, инициативни и доказали се като добри стопани селяни да влизат „доброволно” в кооперативите.
Своите идеи Тодор Ризников въплъщава в героите на романа си. Двата типа комунистически функционери са олицетворени в председателя на новосъздаденото ТКЗС – Драгия Зарезан и партийния секретар на селото Йовчо Кирев. Драгия е по-умерен, по-човечен комунист. Той се стреми да сведе насилията и принудата до минимум. Но макар и по-кротък, той също е достатъчно последователен в осъществяването на идеята за колективизация на земята и добитъка. За него приляга приказката „со кротце, со благо…”, той е привърженик на постепенния натиск, на юмрука в ръкавица, защото е убеден, че работи за правдата и доброто на съселяните си от Сърт.
Различен образ на комунист е партийният секретар Йовчо Кирев. Той е привърженик на бързите, безкомпромисни и железни действия към „враговете” и „гадовете”. Лепнат ли някому подобен етикет, не го чака нищо добро. Йовчо Кирев постоянно упреква Драгия в мекушавост, особено по отношение на най-личния „частник” Серт Йордан. Вини го, че строи чешма, че е вярващ и духовен човек: „Ама аз знам по какво се водиш. Солака – разбойник – направил мост на Главница. Вълчан – черква в голямата пещера. Ти не го гледай Вълчана, той си няма друга работа… Малко си закъснял Драгий, не е време сега за каменни чешми и разните му там поезийки и художества…”; „Ако аз бях председател на това стопанство, цялото село досега да е вътре – с котките барабар! А ти си ми един такъв мек – и чешми правиш! Желязото се кове, докато е горещо! Сега са на зор частниците… Натискай ги с наряди, облагай ги с данъци… такива като твоя Серт Йордан! Че какво толкоз му правиш политика?” – говори Йовчо Кирев.
Личните съдби на отделните герои изграждат панорамата и общия поглед към случващото се. Получава се така, че в ТКЗС-то се записват най-бедните селяни, най-неинициативните. Агитаторът Матей не прибягва до насилие, а до икономически натиск и принуда, което всъщност е най-голямото насилие. Затова отнемат най-плодородната земя от богатите и я дават на кооператива.
Комунистическите функционери интуитивно съзнават, че естествените водачи и примамка за останалите да влязат в ТКЗС са най-личните, доказали се стопани. Това са най-богатите като Серт Йордан, Костандовите, Шидер Сербезов и другите. Но те не искат и да чуят за ТКЗС-то, защото много добре познават съселяните си и знаят кой какъв е и колко са възможностите му.
Натискът е непрестанен и силен, следва кооперирането на лозята, животните и т.н. Хватката е желязна, нарядите на частниците стават непоносими. Бащата е принуден да влезе в ТКЗС, следват нови драми, пропива се от безизходицата и деградира, разболяване, семейни разправии… Демир Слав става коняр в кооператива. Най-хубавите коне са занемарени дотам, че на сватбата на сина си Тодю Драгия не може да намери два свестни коня да впрегне в сватбената каруца. Принуден е да вземе от частниците Серт Йордан и Топчи Димитър. А най-големият подарък за Драгия на сватбата на сина му са заявленията на Топчи Димитър и двама от Костандовите – Васил и Слави – за влизане в ТКЗС.
Крепостта на частниците започва да се предава отвътре, защото терорът вече дава своите резултати. Навръх Коледа с коледарски песни национализират вършачката, тракторът и двете воденици на Сербеза – все в името на народната власт. За отмъщение Стойчо Сербеза пали къщата на Йовчо Кирев и става горянин.
Матей е образ на комунистически агитатор на околийския комитет. Заплашва даже сина на Драгия Тодю да го докладва в комитета. Матей иска да превъзпита Айнаджиите, които са особена порода хора.
Олюлюнгата убива Драгия и селото остава без разумния и умерен председател на ТКЗС-то. Идва времето на бандити и криминални типове като Джогата. Той едва не убива поп Костадин, жени се по сметка за дъщерята на Стойчо Сербеза Курта, скарва се жестоко с Йовчо Кирев преди 9 септември 1944 година, но на самата дата Джогата и такива като него разбиват горското стопанство „Сини вир” и го разграбват. Така е и из страната. Принуждават ги да върнат заграбеното, но това не променя нрава им.
Джогата влиза под кожата на Йовчо Кирев и жена му като закарва каруца заграбено и по този начин прави партийния секретар съучастник в грабежа. Става активист, прави избори, организира построяването на къща на Йовчо Кирев с дарения от селяните. Граби жълтици от пазвата на жената на стражаря с обещание да го спаси. Не е отмината и ролята на „Народния съд” със свидетели като Джогата. С негова помощ набеждават Стоян за подбудител на Олюлюнгата, но фактите са други.
Особена роля в романа играе дядо Гургул – един заслужил българин, духовен човек, който се мъчи с думи и християнски проповеди за Доброто да вразуми Йовчо Кирев и противниците му. Дядо Гургул е противовес на комунистическия атеизъм, който очевидно Тодор Ризников смята за една от основните причини за Злото в човешките души. В този аспект е и проблемът за престъплението и възмездието на великата сила, която въздава според земните ни дела. В последна сметка всеки ще отговаря, за всеки рано или късно идва Видовден – безкомпромисно ни предупреждава романът.
Героите в книгата търсят Истината, която за всеки е различна, всеки има и търси своята Истина. Истината не е универсална: „Хм! Истината… Коя истина? И за какво ти е притрябвала?… Само онзи, който е бил наказан от нея, знае, че има последен предел, последна граница! Прекрачиш ли я, всичко губи своето тръпнещо опиянение… и се превръща в безрадостна пустош… и тегне като неизтръгнат вик болката по нещо отминало, болката по нещо близко и далечно като сън…
Истината! Има много да я търсиш! Търси я… Искам да ти кажа, че ако не си честит, докато я дириш, тя няма да ти донесе очакваната радост, когато я намериш… А ти все ще я намериш някога! Голямата истина на твоя живот. Изкачвай се към върха, но не отминавай сенчестите поляни. Стреми се към морето, но пий от малките, студени ручеи, защото на върха всичко се свършва. И пътят, и мечтите. Най-често върховете са пусти и голи. Няма злак, няма пролетно шумолене. Само черните камъни, спечена и безплодна пръст. А морето не е по-добро от върха…” Това е част от екзистенциалността на романа.
Елин-Пелиновска сила има моментът, когато посягат на ореха на Олюлюнгата: „- Няма да ви го дам това дърво да го сечете! Няма! Ако ви се е присякло толкова, та ви е прихванала щръклицата, сечете тръни, та си заградете дворовете! Лесно е да се оплячкоса чуждото имане, защото не си имал свое – да го откъснеш от сърцето си, да го опазиш… Няма да ви дам ореха! Ако сечете, почнете от мене…” И Олюлюнгата вади пищов, за да брани своето. И по-нататък: „- Из корен да изтръгнат дървото! Из корен! Това не са хора, а зверове! Какво добро можеш да очакваш от такива, тяхната мамица! Комунисти…”
„Ловецът на диви патици” е преди всичко художествена литература. И то пълноценна в хубавия и съдържателен смисъл на понятието. Макар че общо взето обстановката е мрачна, драматична, на моменти трагична, срещаме и светли моменти, защото нищо не може да спре пълнокръвието на младостта. Любовта не отсъства от сюжета, поривите са си все така универсални и въздействащи. Любовта си е любов и в най-изостаналите и затънтени паланки и краища. Хуморът е изразен най-вече в сполучливите прякори, които лепи на съселяните си бащата на Стоян Демир Слав. Присъщи са и грубите езически шеги, понякога жестоки, като въртенето на въртележка на кучетата, понякога и на хората. Проблемът богатство или любов също е намерил място в постъпката на майката на Демир Слав, която го разделя от Мария, защото е бедна и го жени за богата, но нежелана мома и после цял живот всички страдат по различен начин.
Когато говорим за художествените достойнства на романа, задължени сме да отбележим сюжетните изненади, които поддържат постоянен интереса ни към фабулата. В книгата има тайнственост, загадъчност, които поддържат читателското ни любопитство какво ще се случи по-нататък, очакванията ни. Неизвестността, недоизказаността, мистериите провокират въображението ни, създават напрежение. Народните песни съответстват и подсилват настроенията в романа и атмосферата му.
Езикът на романа е експресивен и богат, нюансиран. В творбата срещаме реализъм и романтика, мистика и сантиментализъм, фантастиката е преплетена с обективна реалност, което обуславя художественото въздействие на творбата. Писателят използва притчи, пословици и поговорки, народни умотворения, които съдействат за убедителността на романа.
Прочитайки романа и знаейки обстановката във времето на неговото издаване – края на 70-те години на миналия век, сме изненадани от излизането на книгата. Толкова ли е била „разсеяна” идеологическата цензура, та е пропуснала „Ловецът на диви патици”. Смятам, че идеологическата бдителност е била притъпена поради факта, че рецензенти на романа са Тончо Жечев, Кръстю Куюмджиев, Костадин Кюлюмов и Давид Овадия, които очевидно властта е смятала за достатъчни гаранти за политическа правоверност. Иначе просто не виждам как би излязла книгата няколко години преди „Хайка за вълци”.
В края на „Ловецът на диви патици” става ясно, че книгата е недовършена. И наистина Тодор Ризников скоро предлага ръкопис с продължение на творбата. В нея основна тема и герои са горяните от Провадийско. Но очевидно вече цензурата има едно на ум и ръкописът не излиза. Не е ли време вече да бъде издаден!?

Тодор РИЗНИКОВ, „Ловецът на диви патици”, роман хроника, София, 1979, „Народна младеж”, редактор Тодор Янчев.