Георги Майоров

При появата на книга, ние обикновено налагаме уводните думи: - новата книга на еди кой си е така и така.

Книгата на поета Борислав Владиков ,,И шепот, и вик” (2019) никак не е нова. Тя е прастара като българската земя кърмилница. Писана е през целия житейски и творчески път на автора - от рождението и босоногото му детство до днес.

Авторът е слушал шепота на природата. Отпивал е глътки от бистри извори. Газил е росни ливади. Поемал е аромата на целебни билки. Прекосявал е сипеи и равнини.

Пригласял е песните на гора и планина. Затаявал е душа в дъжд и киша. Млатен е от градоносни облаци. Въздиган е от любовни дъги. Стривал е родна пръст в дланите си.

Държал е плуг. Пускал е бразди. Пренесъл е тежкия си кръст на битието до тази книга.
Този земно възвишен и страдалчески свят е формовал в момчето Борислав Владиков здрав дух и поет на ръст. Дълго влиза в ритам с поетичното слово.

Претворява ,,земна жал…чест и смислен труд” с ,,истини добри”. С проникновена мисъл за земята, хората и родината. И твори естествена, чистосърдечна поезия. С песен и плач за всичко родно и мило. А сега се срещаме и с неговия шепот и вик.

Не! Тези стихове не са негови. Не той ги е писал. Те сякаш са нашепвани от неповторимия гений на природата. А той само е слушал и записвал.

Този природен поет настройва лирата на Борислав Владиков на две доминанти - песен и плач, шепот и вик. И не от днес. И не само в поезията. В цялото му творчество надделяват тези две доминанти.

Той възхвалява природната хубост на святата ни земя и оплаква печалната й участ. И тайнописът на неговата дълбока обич не е плакат, а сърдечен шепот. Затова неговите стихове са обаятелни, честни и истинни.

При променливото отношение на обществото и държавата към земята, особено през затъналия в тиня Преход, цветущите поля и горди балкани се превърнаха в буренясали ниви, запуснати дворове, безогледна сеч и горски грабежи.

И Борислав, макар да е Владиков, не успява да овладее своя борчески дух и гняв. Налага се да използва втората доминанта в своето творчество - надава жалостен вик да спре тази вандалска напаст.

Борислав Владиков се оказва закъснял възрожденец и съвременен родолюбец. Неговата поезия не е пейзажна. По тема тя гравитира към вълшебната пейзажна лира на Никола Ракитин.

Обща е и тяхната първичност. И двамата са извън голямата градска шумотевица. Ракитин живее сред икономическото възмогване на България преди един век. (Отделен е въпросът за неговата критичност към войните.)

Борислав - се намира сред днешната разруха на икономика и морал, на голямото социално разслоение в обществото. Така природата е само общ фон, а погледът им е различен. Ракитин се усамотява сред природата.

Борислав надвесва над нея човека, за да видим какво й причинява. Ракитин съзерцава и рисува омаята. Владиков пее за красотата и разрухата. Четката на Ракитин се движи плавно по извивките на душата, Владиков гали и замахва по ритъма на сърцето.

Ракитин се удивлява, Борислав и разсъждава. Ракитин съпреживява нейната хубост. Владиков - и нейната социалност. Тоновете на Ракитин за трепетни, на Владиков - ударни.

Ракитин е майстор на тънките нюанси в детайлите, Борислав разкрива всеобщата значимост на земята за народа и България.

В заключение, с риск да се повторя, обобщавам: Борислав Владиков промива съвестта ни със слово, като си служи с две доминанти - с шепот се стреми да ни омая във вълшебната хубост на земята и с вик да пробуди нашето увредено съзнание.

Не престава да слави земята и да проклина нейната зла участ. С пламенно слово да събужда обич и преклонение към благодатната българска земя за отпор на злите сили и да стопява ледения сфинкс на Мамона.