Иван Д. Христов

Ники Комедвенска се формира като творец през десетилетията на прехода у нас, който роди оригинални поетични гласове и е една от ярките представители на този поетичен феномен в най-новата българска литература.

С талантливото си, остро и безпощадно перо тя изобличава социалните и морални неправди на времето, в което живеем. Поетесата притежава специфичен, точен и богато нюансиран поетичен изказ, носещ в себе си драматични отсенки, съкровени изповеди и послания.

Още с дебютната си стихосбирка „Свят за лудите” /2012/, авторката бе удостоена с престижната литературна награда „Дамян Дамянов”. Поетът Неделко Йорданов пише за първата книга на Комедвенска, „че в нея наистина има много тъга… И как иначе, когато вътре е истинското наше днес, мизерното наше днес…”

Тя е автор на още две стихосбирки „Педя душа” /2014/ и „Кабинети за ближни” /2016/. Комедвенска счита, че нейните стихове, „ако променят за добро поне едно сърце, значи всичко си струва”.

За себе си споделя: „Родена съм в Сливен, където живея и днес. От кога пиша? Трудно е да се каже… Какво пиша? Всичко каквото се случва около нас: живот, живот и пак живот - понякога нежен, понякога груб като юмрук в зъбите.”

Поезията на Ники Комедвенска има свои отличителни знаци. Тя е самороден, искрен, честен и силно емоционален поет. Чувствеността и богатата метафорична образност са отличителни белези на лириката й, която поражда дълбоки и трайни размисли в нас.

Това потвърждава и стихотворението „Тринадесет” - една от многото нейни хубави поетични творби: „Този свят се затри! Падна в собствена бездна. / После Бог го издуха. Нежно перце! / А Стоян не разбрал, че светът е изчезнал, / още води тринадесет бели овце…”

За придобилата голяма популярност авторка, думите на поета Атанас Звездинов са може би най-точното определение за нейното творчество: „Ники Комедвенска е завършен поет. Несравнима с нищо от съвременното познато, освен с най-доброто от някои класически образци.”

Поетесата усеща себе си свободна, светица и грешница, надмогнала смирението, изправена срещу неправдите в битието и еснафските предразсъдъци, подобно на разбунтувалата се жена при Елисавета Багряна.

Комедвенска е поет, който съчетава традициите с ново мислене, с нова поетична образност. Домогва се до вечното в българския характер, неговата съпротива, отстояване и преодоляване на трудности, национални беди и житейски изпитания.

Това предава физиономичност и самобитност на поезията й. В стихотворението „Нещо човешко” тя осъзнава това и признава: „На ръба на закона, на ръба на бръснача / още вятъра гоня / и задъхана крача…”

Ники Комедвенска майсторски синтезира своя поетичен и човешки автопортрет - завладяващ с откровеността и покоряващата сила на таланта й в стихотворението „Просто е” : „На мен ми стигат простите неща,/ които Бог на пътя ми е сложил - / паница леща, изворна вода / и топла длан в студеното ми ложе!”

Поезията й се отличава с дълбока искреност и честност. Тя е граждански и човешки протест срещу неправдите в живота. В нея има горест и страдание, ирония и сарказъм.

Социалният и екзестенциалният протест и съпротива у поетесата се чувства особено силно в стихотворенията: „Лоша”, „Свободата Санчо”, „Полет”, „На сина”, „Завет”, „До дякона Левски и без адрес”, „Дали съм луда”, „Глас”, „Кралят е гол”, „Защо е тъжна есента” и други.

Според Чавдар Добрев - Ники Комедвенска е от поетите „предпочели езика на съпротивата и протеста”. Литературният критик споделя още: „ Тя борави с нюансите на родния език професионално, намира точен и красноречив, с драматични отсенки израз. Монологичните форми преливат в разговорни…”

Ники е родена поетеса. Живият ритъм, вътрешната експлозивна динамика на стиха завладяват читателя. Това е стойностна, дълбоко хуманна поезия.

Едно от най-хубавите й стихотворения „Пътуване до мама”, ни убеждава в това: „Някой ден ще спра, ще растеля корите по пладне -/ вие идвайте тихо, сами или двама по двама. / Аз ще давам поравно на всички, които са гладни / и ще расна полека… Додето достигна до мама.”

Написаното от нея е продиктувано от сърцето. То е равносметка на тревожните й мисли, емоционална напрегнатост и усещане за преходността на живота. Стиховете са и пронизващ зов за повече любов, доброта и желание за промяна.

Тя приема любовта като смисъл на живота и негово спасение. Любов към родината, родовия корен, към любимия, за да възкликне: „И всеки от сърцето ми отпи / по глътка кръв от минали любови.”

Поетичната душа е разпъната от чужди драми и лични терзания, от горчивото наше битие, където „всеки баир е голгота, / на който разпънати страшно висят добрите неща на живота.”

Стихотворенията: „Селото на господ”, „Балада за куцата кобила”, „Песен за Яна”, „Балада за кривото дръвче”, „Спонсорирано от Европа”, „Един живот в България” и други са образец на органично съчетание на модерно мислене и световъзприемане, на затрогваща лиричност.

Те ни грабват с емоционалната си сила, проникновен поглед към наболелите проблеми на националното ни битие. Особено болезнено поетесата изживява лакейството, двуличието, предателството и ги заклеймява.

На места в стиховете срещаме видимо фолклорно влияние - авторката използва приказното и притчовото, фолклорни мотиви, породени от здравото родово чувство.

Позволява си да говори с Господ, което също потвърждава органичната връзка с традицията. Вглъбяване в мисловния свят на народната песен, проникновено личностно пресътворяване и съвременна интерпретация срещаме в „Песен за Яна”: „Ако ще го живеем, / нека не е по милост! / Нека да е сурово, / по мъжки - рана до рана. / Тъй както падна Йово, ала не даде Яна.”

Лирическата героиня на Комедвенска живее в свят, враждебен на вътрешния й мир, противоречащ на хуманната й същност.

Поетесата се прекланя пред естественото и нагледното. Възхищава се от зримия свят и търси хармония в природата. Плътната лирическа образност в стихотворението „Жертвоприношение”, зримостта на метафоричната картина и чувственост ни въздейства както при Никола Фурнаджиев - душевно разтърсващо и символно: „Като змей от Балкана, небето превзел изведнъж, / всички огнени облаци още със залеза хвана, / и вилня полето, и удря коравия дъжд, / а земята осъмва подбита и цялата в рани.”

Само силния духовно и нравствено човек може да вдъхне на ближния любов, вяра и надежда. Вярвам, че времето пред нас ще продължава да преоткрива и преотвърждава поезията на Ники Комедвенска, защото нейното нравствено кредо е: „Наказвам те, човеко, с обич!”

Ако можем с една дума да определим морала на нейната поезия, то тази дума е - ЧОВЕЩИНА.