Иван Есенски

В памет на Гриша Трифонов

Бардът бащински струните сънни
да събуди с небрежен замах
и среброто им тъмно да звънне,
да простене сълзата му в тях…
Но защо ли разказва тогава
с изранена до ноктите длан?

Ах, защото затрива забрава -
миг по миг - всеки миг премълчан:
как объркан, раздърпан, нервиран,
как охулен животът тече
(даже в златния Петрич, Воймире,
никой няма да го отрече);
как по-тънки от лунната слама -
там, накрая на нашия път -
в градовете, където ни няма,
тихо майките ни се топят;
как напразно постеля за двама
там застила за нас любовта;
как в сърцата, където ни няма,
свихме кукувичи къщя;
как на гладния ближен обаче
не подадохме залък дори
и спестихме добро за петаче.
А поискахме после за три…

Как от себе си да се овардим,
без да хвърлим по грешника грях?
Нека струните млъкнали бардът
да събуди с небрежен замах:
да въздъхне среброто, да звънне,
да продума, да се възвиси…
Да изплачат душите ни тъмни
и сълзата дано ги спаси!